Пет години… Той е „нямал още двадесет и една година“, когато пияният матрос… Тогава — трябва да е бил деветнадесетгодишен, когато е избягал от къщи. Нали сам го каза: „Година и половина“… И откъде има тези сини очи и тези нервни, неспокойни пръсти? И защо е така озлобен срещу Монтанели? Пет години… пет години…
Да знаеше само, че се е удавил… да беше видяла тялото, сигурно старата рана би престанала да боли, старият спомен не би я ужасявал. Може би след още двадесет години тя би свикнала да гледа на миналото, без да потръпва.
Цялата й младост бе отровена от мисълта за онова, което бе извършила. Упорито, ден след ден, година след година тя се
——
1 Кито — столицата на Еквадор.
2 Рио — Рио де Жанейро.
Тя винаги се беше борила срещу демона на разкаянието. Винаги си втълпяваше, че в бъдещето е смисълът на живота й. Винаги затваряше очите и ушите си срещу преследващия я призрак на миналото. И ден след ден, година след година образът на отнесения в морето удавник не я оставяше, а в сърцето й се надигаше мъчителният вик, който тя не можеше да заглуши: „Аз убих Артур! Артур е мъртъв!“ Понякога й се струваше, че товарът не е по силите й.
Сега Джема би дала половината от живота си да й върнат това бреме. Ако беше го убила… то мъката за извършеното й беше позната. Тя твърде дълго я беше понасяла, за да се превие под тежестта й сега. Но ако го бе тласнала не във водата, а… Тя седна и покри с ръце очите си. Целият й живот беше помрачен заради него, за това, че той бе мъртъв. О, само дано не беше му донесла нещо по-лошо от смъртта.
Бавно и безмилостно Джема проследи стъпка по стъпка целия ад на неговия минал живот. И всичко беше така ярко, сякаш самата тя го бе почувствувала и видяла — безпомощното гърчене на голата душа, гаврата, по-страшна от смъртта, ужасът на самотата, бавната, мъчителна, жестока агония. Да, всичко беше така ярко, сякаш самата тя бе стояла до него в | мръсната индианска колиба, бе страдала с него в сребърните мини, в кафеените плантации, в ужасния пътуващ цирк…
Циркът… Не, тя трябваше да се откъсне поне от това видение. Да стоиш и мислиш за него беше достатъчно, за да загубиш разсъдъка си.
Тя отвори едно малко чекмедже на писмената си маса. Там пазеше няколко дребни неща, които нямаше сърце да унищожи. Джема не събираше сантиментални спомени и запазването на тези дреболии беше отстъпка пред една нейна слабост, която тя настойчиво подтискаше. Много рядко си позволяваше да отвори това чекмедже.
Сега тя извади всички — едно по едно, — първото писмо на Джовани до нея, цветята, които бяха стояли в мъртвата му ръка, къдрица от косите на детето й, увехнал лист от гроба на баща й. В дъното на чекмеджето имаше едно малко портретче на Артур от десетгодишната му възраст — единствената му запазена снимка.
Джема седна с портретчето в ръце и загледа хубавата детска главичка, докато пред нея израсна образът на истинския Артур. Колко ясно виждаше тя всяка подробност! Нежното очертание на устните, големите, искрени очи, ангелската чистота на израза — всичко беше отпечатано в паметта й, като че бе умрял вчера. Очите й бавно се изпълниха със заслепяващи сълзи и тя престана да вижда портрета.
Как можа да си представи такова нещо! Светотатство беше дори в мислите си да свърже този светъл далечен образ с калните низини на живота. Боговете, изглежда, поне малко са го обичали и са му позволили да умре млад! Хиляди пъти по-добре е да изчезне в небитието, отколкото да живее, за да се превърне в Стършела, с неговите безукорни вратовръзки и съмнителни духовитости, с язвителния му език и с неговата балерина! Не, не! Това беше ужасна и безсмислена фантазия. Тя бе изтерзала сърцето си с глупави приумици. Артур е мъртъв.
— Мога ли да вляза — попита от вратата един мек глас. Джема така се стресна, че изтърва портретчето. Стършелът прекоси стаята, куцайки, вдигна го и й го подаде.
— Как ме изплашихте! — каза тя.
— Много съжалявам! Може би преча?
— Не. Преглеждах някои стари работи.
Тя се поколеба за миг, после му подаде портретчето.
— Какво ще кажете за тази главичка?
Докато той разглеждаше портретчето, тя го наблюдаваше така, като че ли животът й зависеше от израза на лицето му — но то говореше само за отрицателно и критично отношение.
— Поставяте ми мъчна задача — каза той. — Портретът е избледнял, а винаги е трудно да разчетеш детското лице. Но струва ми се, че това дете би станало нещастен човек и най-разумно би било изобщо да не пораства.
— Защо?
— Вижте линията на долната устна. Т-тя издава натура, която чувствува болката като болка и неправдата като неправда. А в света няма ммясто за такива хора. Нужни са хора, които не мислят за нищо освен за работата си.