— Не намирате ли прилика с някого, когото познавате?
Стършелът се вгледа по-отблизо в портретчето.
— Да. Колко странно! Да, разбира се. Много прилича.
— На кого?
— На кардинал Монтаннели. Кой знае, може би безукорният отец има племенник? Кое е детето, ако мога да попитам?
— Това е детски портрет на моя приятел, за когото ви разказах неотдавна…
— Този, когото убихте? Джема неволно отстъпи. Как леко, как жестоко изговаряше той ужасната дума!
— Да, когото убих… ако той наистина е мъртъв.
— Ако?
Тя не сваляше очи от лицето му.
— Понякога съм се съмнявала — каза тя. — Трупът му не бе открит. Възможно е той да е избягал от къщи като вас и да е отишъл в Южна Америка.
— Да се надяваме, че не е постъпил така. На вас ще ви бъде тежко да живеете с такъв спомен.
— някога участвувах в не едно сражение и сигурно съм изпратил доста хора в царството на сенките, но ако на съвестта ми тежеше поне едно живо същество, изпратено от мен в Южна Америка, щях да загубя съня си…
— Значи вие мислите — прекъсна го тя, като сключи ръцете си и дойде по-близо до него, — че ако той не бе се удавил… ако, беше преживял онова, което сте преживели вие… не би се върнал, не би се откъснал от миналото? Вярвате, че той никога не би забравил? А нима за мене беше леко? Вижте!
Тя отметна гъстата коса от челото си. Между черните къдри минаваше широка бяла ивица.
Настъпи продълъжително мълчание.
— Аз мисля — бавно каза Стършелът, — че е по-добре мъртвите да си останат мъртви. Трудно се забравят някои неща. И ако бях на мястото на вашия мъртъв приятел, аз щях да си остана мъртъв. Духът е противно нещо.
Тя прибра портретчето в чекмеджето и заключи писалището.
— Жестока философия — каза тя. — А сега да поговорим за нещо друго.
— Дойдох за малък делови разговор с вас, ако разрешите — поверителен разговор във връзка с един мой план. Тя приближи стола до масата и седна.
— Какво мислите относно проектирания закон за печата — започна той и сега в говора му нямаше и следа от обикновеното заекване.
— Какво мисля? Мисля, че ползата от него ще бъде малка, но все пак по-добре е да имаш половин хляб, отколкото никак.
— Безспорно. А вие смятате ли да работите в един от новите вестници, които нашите добри приятели тук се готвят да издават?
— Да, мислех такова нещо. Около започването на нов вестник винаги има много техническа работа — уреждане на отпечатването, разпространението и…
— Докога ще пропилявате умствените си способности по такъв начин?
— Защо да ги „пропилявам“?
— Защото ги пропилявате. Вие знаете много добре, че имате повече ум в главата си, отколкото голяма част от мъжете, с които работите, и въпреки това им позволявате да ви превърнат в обикновен изпълнител и момче за всичко. Сравнени с вас по ум, Грасини и Гали са просто ученици. И все пак вие седите и преглеждате коректурите им като печатарски чирак.
— Преди всичко аз не използувам цялото си време за преглеждане на коректури, а освен това струва ми се, че преувеличавате умствените ми способности. Те съвсем не са тъй блестящи, както си мислите.
— Аз съвсем не мисля, че са блестящи — отговори той тихо, — но вие имате положителен здрав разум, което е много по-важно. На извънредно скучните заседания на комитета винаги вие посочвате уязвимите места в разсъжденията на всички.
— Не сте справедлив към другите. Мартини например мисли много логично, а няма никакво съмнение и в способностите на Фабрици и Лега. А Грасини има по-солидни познания по икономическата статистика на Италия от който и да е чиновник в страната.
— Е, това още не е много. Но да оставим настрана други те и техните способности. Все пак факт е, че вие с възможностите, които имате, бихте могли да вършите по-важна работа, и да изпълнявате по-отговорна длъжност, отколкото досега.
— Аз съм напълно доволна от положението си. Може би моята работа не е много ценна, но всички вършим онова, което можем.
— Синьора Бола, излишно е вече ние двамата да си правим комплименти и да скромничим. Кажете ми честно — не разбирате ли, че вие използувате силите си за работа, която хора, с по-малки способности от вашите биха вършили също така добре?
— Щом настоявате толкова за отговор, ще ви кажа: да, до известна степен.
— Тогава защо оставяте това да продължава? Не последва отговор.
— Защо оставяте това да продължава?
— Защото… не мога да го променя.
— Защо?
Тя го погледна с укор.
— Не е учтиво… не е честно да настоявате така.
— И все пак ще ми кажете защо.
— Е, добре — защото животът ми е разбит и сега аз нямам сили да започна нещо значително. Годна съм само да бъда товарен кон в революционното движение, да върша черната работа на партията. Нея поне изпълнявам добросъвестно, й нали все някой трябва да я върши!