— Да, разбира се, но не винаги един и същ човек!
— Това е почти единственото, за което съм годна сега. Той я погледна с притворени, непроницаеми очи. Джема вдигна глава.
— Ние се връщаме на старата тема, а уж щяхме да водим делови разговор. Уверявам ви, съвсем безполезно е да ми говорите за онова, което съм могла да свърша. Вече е твърде късно. Но може би ще мога да ви помогна в обмислянето на вашия план. Какъв е той?
— Вие първо заявявате, че е безполезно да ви правя каквото и да е предложение, а после питате какво е моето предложение. Нужна ми е вашата помощ не само в обмислянето, но и в изпълнението на моя план.
— Нека го чуя първо, а след това ще разискваме.
— Кажете ми най-напред, знаете ли нещо за въстанието, което се подготвя във Венеция?
— След амнистията не се говори за нищо друго освен за подготовка на въстания и заговори на санфедистите. Но аз се отнасям скептично както към едните, така и към другите слухове.
— Аз също — в повечето случаи. Но става дума за наистина сериозно подготвяно въстание на цяла провинция срещу австрийците. Много млади хора от Папската област и особено от четирите легатства2 се готвят тайно да преминат границата и да се присъединят към въстаниците като доброволци. А от моите приятели в Романя научих…
— Кажете ми — прекъсна го тя, — сигурен ли сте, че може да се вярва на тези ваши приятели?
— Напълно. Аз ги познавам лично, работил съм с тях.
— Искате да кажете, че те са членове на организацията, към която принадлежите и вие? Простете за недоверието ми, но аз винаги се съмнявам малко в точността на сведенията, които се получават от тайните организации. Струва ми се, че навикът…
— Кой ви каза, че членувам в някаква „организация“? — прекъсна я той рязко.
— Никой. Досетих се.
— А! — Стършелът се отпусна на стола си и погледна Джема намръщено. — Винаги ли се досещате за личните работи на хората? — попита той след малко.
— Много често. Аз съм доста наблюдателна и имам навика
——
1 Венеция — на времето независима република в североизточната част на Италия. В 1815 година тя била поставена под австрийски контрол.
2 Четирите легатства — провинции в Папската област, управлявани от назначени от папата лица, наречени „легати“.
да съпоставям нещата. Казвам ви това, за да внимавате, когато не искате да узная нещо.
— Нямам нищо против да знаете каквото и да било, стига да го запазите само за себе си. Предполагам, че не сте…
Джема го погледна малко обидено и учудено.
— Този въпрос е съвсем излишен! — каза тя.
— Сигурен съм, че не бихте казали нищо на външни хора но помислих, че може би на членовете на вашата партия…
— Партията се занимава с факти, а не с моите лични наблюдения и хрумвания. Разбира се, никога не съм споменала за това на никого.
— Надявам се… не бива да се обиждате от моята откровеност, защото вие започнахте този разговор — надява се, че не към „Ножовете“.
— Благодаря ви. А не сте ли отгатнали и към коя организация принадлежа?
— Защо се надявате?
— Защото сте годен за нещо по-добро.
— Ние всички сме годни за по-добри неща от тези, които вършим. Връщам ви вашия отговор. Аз обаче не членувам в „Ножовете“, а в „Червените пояси“. Там има по-здрави хора, които се отнасят по-сериозно към делото си.
— Под „делото“ разбирате убийства?
— И това между другото. Ножът понякога е много полезен но само ако зад него има добре организирана пропаганда Точно това не одобрявам в другата организация. Те мислят, че ножът може да оправи всичко, а това е погрешно. Той може, направи много, но не всичко.
— Наистина ли мислите, че изобщо може да направи нещо?
Той я погледна учудено.
— Разбира се — продължи тя, — в момента ножът може да отстрани затрудненията, предизвикани от присъствието някой опитен шпионин или неудобен чиновник, но дали мястото на отстранените не създава по-късно нови, по-големи затруднения — е друг въпрос. Това ми напомня притчата за изметената и подредена къща и седемте дявола1. Всяко убийство озлобява още повече полицията и привиква хората към насилие и жестокост, а в резултат положението може да се окаже по-лошо, отколкото е било.
— Какво, мислите, ще стане, когато дойде революцията? Не предполагате ли, че тогава народът трябва да привикне с насилието? Войната си е война.
— Да, но откритата революция е друго нещо. Тя е само момент от живота на народа, тя е цената, с която заплащаме целия наш прогрес. Няма съмнение, че тогава ще станат страшни работи — те са неизбежни при всяка революция. Но те ще бъдат изолирани факти — изключителни явления в един изключителен момент. А ужасното в необузданата употреба на ножовете е, че това става навик. Хората започват да гледат на насилието като на нещо ежедневно и у тях се притъпява чувството за светостта на човешкия живот. Не съм била дълго време в Романя, но колкото и малко да познавам хората там, имам впечатление, че те са свикнали или свикват с насилието.