От Шамони през Тетноар те се озоваха в Мартини, където спряха да отпочинат, тъй като времето беше задушно и горещо. Следобед излязоха на засенчената тераса на хотела, от която се откриваше хубав изглед към планината. Артур извади своята колекция от растения и поведе с Монтанели сериозен разговор на италиански върху ботаниката.
На терасата седяха и двама художнициангличани. Единият рисуваше, а другият лениво бъбреше, без да му идва на ум, че чужденците може би разбират английски.
— Стига си мацал по този пейзаж, Уили — каза той. — По-добре нарисувай оня чудесен италиански младеж. Виж как се възхищава от своите папрати. Погледни само линията на веждите му! Достатъчно е да замениш лулата му с разпятие, сакото и голфа му — с римска тога, и ще получиш пълна представа за първите християни, дори и изразът му е такъв!
— Християнин — вятър! Седях до този младеж на обед и трябва да ти кажа, че той беше така въодушевен от печеното пиле, както и от тези изскубани треволяци. Младежът е хубав наистина, прекрасен е маслиновият му тен. Но баща му е много по-живописен.
— Кой?
— Баща му, седнал е точно пред тебе. Не си ли го забелязал. Какво великолепно лице има той.
— Ех, че си прост методист1! Не можеш ли да разпознаеш един католически свещеник!
— Свещеник! Дявол да го вземе, имаш право! Да, забравих:
——
1 Методисти — религиозна секта.
клетва за целомъдреност и така нататък. Е, добре, да бъдем снизходителни тогава и да приемем, че момчето е негов племенник.
— Какви идиоти! — прошепна Артур със закачлив поглед.
— Все пак много мило е от тяхна страна, че намират прилика между вас и мене. Бих искал наистина да ви бъда племенник… Padre, какво ви е?.Как пребледняхте!
Монтанели се беше изправил и сложи ръка на челото си.
— Зави ми се свят — каза той със странно глух и слаб глас.
— Навярно много съм стоял на слънце тази сутрин. Ще отида да си полегна, carino. Няма ми нищо, от горещината е.
След две седмици, прекарани край Люцернското езеро, Артур и Монтанели се връщаха през прохода Сен Готар в Италия. Те бяха случили хубаво време и можаха да направят няколко много приятни екскурзии, но радостта на първите дни беше изчезнала. Тревожната мисъл, че трябва да поговори сериозно с Артур през ваканцията, непрекъснато преследваше Монтанели. В долината на Арва той умишлено не беше направил и намек за разговора под магнолията. „Би било жестоко, мислеше си той, да се помрачи първият възторг от алпийската природа на чувствителен младеж като Артур с разговор, който непременно щеше да бъде мъчителен.“ От деня в Мартини той си казваше всяка сутрин: „Ще му говоря днес“, и всяка вечер: „Ще му говоря утре“. Но ваканцията беше свършила вече, а той все отлагаше. „Утре, утре“. Някаква хладина, неясното чувство, че нещо се е променило, че между Артур и него се е спуснала невидима завеса, го караше да мълчи. Така беше до последната вечер на ваканцията, когато той изведнъж съзна, че ако изобщо иска да говори с Артур, това трябва да стане сега.
Те останаха да пренощуват в Лугано, а на следната сутрин трябваше да продължат за Пиза. Монтанели искаше поне да разбере доколко неговият любимец е въвлечен в пагубните пясъци на италианската политика.
— Дъждът престана, carino . — каза той след залез слънце. — Това е единственият случай да погледаме езерото. Да излезем, искам да поговоря с тебе.
Те вървяха по брега, докато намериха тихо уединено място, и седнаха на нисък каменен зид. Наблизо растеше шипков храст, обсипан с червени плодове. На един от тъжно поклащащите се, натежали от дъжда клони бяха останали няколко закъснели, бледи цветове. Върху зелената повърхност на езерото се люлееше малка лодка с бели, потрепващи от влажния вятър платна. Тя беше толкова лека и нежна, че напомняше сребристо, хвърлено във водата глухарче. Високо в Монте Салваторе като златно око блесна отвореният прозорец на овчарска хижа. Шипковите цветове бяха отпуснали главички, задрямали под тихото септемврийско небе, а водата се плискаше и шумолеше приятно между камъчетата по брега.
— Скоро няма да имаме възможност да поговорим така спокойно — започна Монтанели. — Ти ще се върнеш към университетските си занятия, при твоите приятели. Аз също ще бъда много зает през зимата. Иска ми се да изясним напълно отношенията си. И ако ти… — той спря за миг и после продължи по-бавно — ако чувствуваш, че можеш да ми се доверяваш както преди, искам да ми кажеш по-определено, отколкото оная вечер в манастирската градина, докъде си стигнал.
Артур гледаше водата, слушаше спокойно и мълчеше.
— Аз искам да знам, ако разбира се, можеш да ми отговориш — продължи Монтанели, — дали си се обвързал с клетва или… по някакъв друг начин.