Лицето на Зита доби сърдит и мрачен вид.
——
1 Тимбукту — търговски град в Африка, на границата между Сахара и Судан.
— Ще отидем ли да вечеряме? — попита студено тя. — Ти писа, че ще се върнеш днес и аз поръчах вечеря у дома.
Стършелът бързо се обърна.
— много съжалявам. Не тряббваше да ме чакаш. Ще се преоблека и ще дойда веднага. М-моля ти се, сложи във вода тези клончета.
Когато Стършелът влезе в трапезарията на Зита, тя стоеше пред огледалото и забождаше едно от клончетата на роклята си. Тя, изглежда, беше решила да бъде добра и се приближи до него с няколко розови цветчета в ръка.
— За тебе са. Чакай да те закича.
Докато вечеряха, Стършелът се стараеше да бъде любезен и непрекъснато говореше за дребни неща, а Зита му отвръщаше с ласкава усмивка. Очевидната й радост от завръщането му някак го смути. Той беше свикнал с мисълта, че тя има свой, различен от неговия живот, сред свои близки приятели, и никога не бе му идвало на ум, че може да й липсва. И все пак навярно й е било мъчно, щом е тъй радостна сега.
— Да пием кафето на терасата, тази вечер е топло — каза тя.
— Добре. Да взема ли китарата ти? Може би ще попееш. Тя поруменя от удоволствие. Той бе взискателен по отношение на музиката и рядко я караше да пее.
На терасата покрай стените имаше широка дървена пейка. Стършелът избра един ъгъл, откъдето се откриваше хубава гледка към хълмовете, а Зита седна на ниската стена, облегна се на една колона и опря краката си на пейката. Тя не се вълнуваше особено от пейзажа и предпочиташе да гледа Стършела.
— Дай ми една цигара — каза тя. — Не съм пушила нито веднъж, откакто замина.
— Чудесна идея! Една ццигара и бблаженството ще бъде пълно.
Зита се наведе към него и го погледна сериозно.
— Наистина ли си щастлив? Стършелът вдигна вежди.
— Да, защо не? Нахраних се добре, пред мене е една от най-красивите гледки в Европа, а сега ще пия кафе и ще слушам унгарска народна песен. Съвестта ми е чиста, храносмилането ми е добро. Какво повече може да желае човек?
— Знам, че искаш още едно нещо. — Какво?
— Това! Тя хвърли една малка картонена кутийка в ръцете му.
— Захаросани бадеми! — защо не ми каза, преди да запуша? — укори я той.
— Ех, какво си бебе! Ще ги изядеш, след като си изпушиш цигарата. А, и кафето пристига.
Стършелът сърбаше кафето си и ядеше захаросани бадеми тъй съсредоточено и с такова удоволствие, с каквото котката яде каймак.
— Колко е хубаво да пиеш иистинско кафе след глупавото ппитие, което поднасят в Ливорно — каза той меко и провлечено.
— Ето една много важна причина да си останеш вече в къщи.
— Няма да бъде за дълго — утре заминавам пак. Усмивката изчезна от лицето на Зита.
— Утре? Защо? Къде ще отиваш?
— На две-три мместа по работа.
Джема и Стършелът бяха решили, че той трябва да отиде лично в Апенините, за да уреди с контрабандистите от граничната зона пренасянето на оръжието. Преминаването през границата на Папската област беше свързано със сериозна опасност за него, но то беше необходимо за успеха на делото.
— Винаги работа! — въздъхна тихичко Зита, после попита високо:
— Дълго ли ще отсъствуваш?
— Не, ввероятно само две или три седмици.
— Предполагам, че е по онази работа? — запита тя рязко.
— По онази работа?
— Да, по работата, с която се мъчиш да си счупиш главатар вечната ти политика.
— Има нещо общо с ппполитиката. Зита захвърли цигарата си.
— Лъжеш ме — каза тя. — Знам, че там, където отиваш, е опасно за тебе.
— Аз отивам пправо в ада — отговори той апатично. — Да нямаш ттам случайно някои приятели, на които искаш да изпратиш този бръшлян? Във всеки случай не е ннужно да смъкваш целия.
Зита беше откъснала гневно една шепа листа от бръшляна, който се увиваше около колоната, и сега ги захвърли ядосано.
— Там, където отиваш, е опасно — повтори тя, — а дори не искаш да си признаеш честно! Мислиш, че с мене можеш само да се шегуваш и да си играеш? Сигурно ще те обесят някой ден, без дори да си казал „сбогом“. Вечно Политика, политика — дотегна ми тази политика!
— С-също и на мене — каза Стършелът, като се прозя лениво — и затова да говорим за нещо друго, ако, разбира се, не искаш да попееш.
— Добре, подай ми китарата. Какво да изпея?
— Баладата за изгубения кон — ти я пееш толкова хубаво. Зита запя старата унгарска балада за човека, който, като загубил първо коня си, след това дома и най-после любимата си, се утешавал с мисълта, че „на бойното поле край Мохач1 се загубили повече“. Това беше една от песните, които Стършелът особено много обичаше. Мъжествената и трагична мелодия и покъртителната сила на припева го трогваха повече от най-нежната музика.