— Възможно е. Аз не ходя да слушам проповеди.
— Знаеш ли — смятат го за светец.
— Как го е нагласил?
— Не знам. Може би за това, че раздава всичките си приходи и живее като енорийски свещеник с четирипетстотин скуди на година.
— Има и друго — намеси се човекът, когото нарекоха Джино. — Той не само раздава пари, а е посветил целия си живот на грижи за бедните, иска да се лекуват добре болните и от сутрин до вечер слуша жалби и оплаквания. Аз не обичам поповете повече от тебе, Микеле, но монсиньор Монтанели не е като другите кардинали.
— Види се, той е по-скоро глупец, отколкото измамник — каза Микеле. — Както и да е, но хората са полудели по него и последната щуротия е богомолците да се отбиват в Бризигела, за да получат благословията му. Доминикино мислеше да иде там като продавач с една кошница евтини кръстчета и броеници. Хората купуват такива неща и молят кардинала да ги докосне, а после ги окачват на децата си против уроки.
— Чакайте малко. Като какъв ще отида аз — като богомолец? Мисля, че днешното облекло ми пподхожда, но не бива да се явявам в Бризигела в същия вид. Това ще бъде улика против вас, ако ме хванат.
— Няма да те хванат. Приготвили сме ти чудесни дрехи, паспорт и всичко необходимо.
— Какви?
— На един стар испански богомолец — разкаял се престъпник от Сиера. Миналата година той се разболя в Анкона и един наш другар го качи от състрадание на търговски кораб и го свали във Венеция, дето старикът имаше приятел, и той от благодарност си остави на нас документите. Точно за тебе са.
— Разкаян пппрестъпник? А пполицията?
— Всичко е наред. Преди няколко години той се върна от каторгата и оттогава все ходи в Ерусалим и по други свещени места, за да спасява душата си. Той е убил по погрешка сина си, като го сметнал за някой друг, и в момент на разкаяние се предал сам на полицията.
— Много ли е стар?
— Да, но една перука и бяла брада ще са ти достатъчни, заЩото отличителните белези според документите му напълно отговарят на твоите. Той е бивш войник, куц и на лицето си също като тебе има белег от удар със сабя. Испанец е, а ако срещнеш богомолцииспанци, ти ще можеш да поговориш с тях.
— Къде трябва да се срещна с Доминикино?
— Ще се присъединиш към богомолците на кръстопътя, който ще ти посочим на картата, и ще кажеш, че си се заблудил из планината. Като стигнеш до града, заедно с другите ще отидеш на пазарния площад пред двореца на кардинала.
— Значи той живее в ддворец, макар че е светец?
— Живее в едно от крилата, а останалата част от двореца е превърнал в болница. Ти ще чакаш заедно с всички да излезе кардиналът и да ви даде благословията си, а Доминикино ще те намери. Той ще носи кошницата си и ще попита: „И ти ли си богомолец, дядо?“ Ще му отговориш: „Нещастен грешник съм аз“. Тогава той ще остави кошницата си на земята и ще изтрие лицето си с ръкав, а ти ще му подадеш шест солди за една броеница.
— Той, разбира се, ще ми съобщи къде можем да поговорим.
— Да, докато народът зяпа Монтанели, ще има достатъчно време да се уговорите за мястото на срещата. Такъв е нашият план, но ако не ти харесва, можем да съобщим на Доминикино и да уредим нещо друго.
— Не, планът е добър. Само погрижете се брадата и перуката да изглеждат естествени.
— И ти ли си богомолец, дядо?
Стършелът, който седеше на стъпалата пред епископския дворец, вдигна рошавата си бяла глава и произнесе паролата с дрезгав, треперещ глас и чужд акцент. Доминикино свали кожения ремък от рамото си и сложи на стъпалото кошницата с дреболии за набожните. Никой от селяните и богомолците, които седяха по стъпалата и изпълваха пазарния площад, не им обръщаше внимание, но от предпазливост те поведоха откъслечен разговор. Доминикино говореше на местно наречие, Стършелът — на развален италиански език, примесен с испански думи.
— Негово преосвещенство! Негово преосвещенство излиза! — се развикаха хората пред вратата. — Дръпнете се! Негово преосвещенство излиза!
Старецът и продавачът се изправиха. — Ето, дядо — каза Доминикино и сложи в ръката на Стършела една малка иконка, завита в книга. — Вземи и това, а като идеш в Рим, помоли се и за мене.
Стършелът мушна иконката в пазвата си и се обърна, да види човека в лилава мантия и червена шапчица, който стоеше на най-горното стъпало и благославяше събраните с прострени напред ръце.
Монтанели заслиза бавно по стъпалата и хората се струпаха около него, за да целуват ръцете му. Мнозина падаха на колене и допираха края на мантията му до устните си, когато той минаваше.