— Мир вам, мои деца!
Като чу този ясен, сребрист глас, Стършелът наведе глава тъй ниско, че белите коси паднах а на лицето му. Доминикино видя как тояжката затрепера в ръцете му и си помисли с възторг: „Какъв актьор!“
Една жена, която стоеше близо до тях, се наведе и вдигна детето си от стъпалото.
— Ела, Чедо — каза тя. — Негово преосвещенство ще те благослови, както Христос е благославял децата.
Стършелът пристъпи напред и се спря. О, колко е тежко! Всички тия чужди хора — тия богомолци и планинци — можеха да се приближат, да заговорят с него и той щеше да докосне с ръка главичките на децата им. Той може би щеше да каже на малкото селянче „carino“, както казваше някога…
Стършелът се отпусна отново на стъпалото и се извърна, за да не гледа. Да би могъл да се свие в някой ъгъл, да запуши ушите си и да не чува. Човешките сили не стигаха за такова изпитание — да си тъй близко, тъй близко, че само ако протегнеш ръка, ще докоснеш милата десница…
— Не искаш ли да се подслониш, приятелю? — каза мекият глас. — Сигурно ти е хладно.
Сърцето на Стършела замря. Един миг той не чувствуваше нищо освен кръвта, която напираше и сякаш щеше да пръсне гърдите му. После тя се разля отново по тялото му като гореща вълна. Той вдигна глава. Тъжните дълбоки очи над него се изпълниха с нежност и състрадание, щом видяха лицето му.
— Отстъпете малко, приятели — каза Монтанели, като се обърна към тълпата. — Искам да поговоря с него.
Хората се отдръпнаха полека, като си шушукаха, и Стършелът, който седеше неподвижен, със стиснати зъби и сведен към земята поглед, почувствува, че до рамото му нежно се докосна ръката на Монтанели.
— Ти си преживял голяма скръб. Мога ли да ти помогна с нещо?
Стършелът поклати глава мълчаливо.
— Богомолец ли си?
— Нещастен грешник съм аз.
Случайното сходство между въпроса на Монтанели и паролата беше спасителната сламка, за която Стършелът се улови в своето отчаяние и отговори механично. Той затрепера: ръката, която леко докосваше рамото му, сякаш го изгаряше.
Кардиналът се наведе още по-ниско над него.
— Ти може би искаш да поговорим насаме? Ако мога да ти помогна с нещо…
Стършелът за първи път погледна право и спокойно в очите на Монтанели. Самообладанието му се беше върнало.
— Няма смисъл — каза той. — Никой не може да ми помогне.
От тълпата излезе един полицай.
— Простете ми, че се намесвам, ваше преосвещенство. Струва ми се, че старецът не е съвсем с ума си. Той е напълно безопасен и документите му са редовни, затова не го закачаме. Изтърпял е наказанието си за едно голямо престъпление и сега изкупва греха си с покаяние.
— Голямо престъпление — повтори Стършелът и поклати бавно глава.
— Благодаря ви, капитане. Ако обичате, отдръпнете се малко. Приятелю, винаги може да се помогне на човек, който се е разкаял искрено. Не искаш ли да дойдеш при мене довечера?
— Ще приеме ли ваше преосвещенство човек, който е виновен за смъртта на собствения си син?
Въпросът прозвуча почти като обвинение, Монтанели се отдръпна и настръхна сякаш от студен вятър.
— Да не дава бог аз да те съдя, каквото и да си извършил! — каза той тържествено. — Пред него ние всички сме грешници, а праведността ни е жалка отрепка. Ако дойдеш, аз ще те приема така, както се моля богу да приеме и мене един ден.
Стършелът внезапно простря ръцете си разпалено.
— Слушайте! — каза той. — Слушайте всички вие, християни! Ако един човек е убил единствения си син — сина, който го е обичал и му е вярвал, който е бил плът от плътта и кръв от кръвта му, ако с лъжа и измама го е завлякъл в гроба, може ли този човек да очаква нещо на земята или на небето? Пред бога и пред хората аз съм признал греха си. Излежал съм наказанието, което хората ми определиха, и те ме пуснаха да си вървя. Но ще каже ли някога бог „Стига“? Чия благословия ще снеме проклятието му от моята душа? Чие опрощение ще поправи това, което съм извършил?
Настана мъртва тишина, хората погледнаха Монтанели и видяха как се издига кръстът на гърдите му.
Най-после той вдигна очи и благослови с несигурна ръка.
— Бог е милостив — каза той. — Сложи мъката си пред неговия престол. Защото писано е: „Не низвергвай разбитото и съкрушено сърце“.
Кардиналът се обърна и тръгна през площада, като на всяка крачка се спираше да поговори с хората, да вземе на ръце децата.
Вечерта Стършелът според указанията, написани на книгата, с която беше обвита иконката, се отправи към уговореното за среща място. Това беше къщата на местния лекар — деен член на организацията. Повечето от конспираторите се бяха вече събрали и възторгът, с който посрещнаха Стършела, беше ново доказателство за популярността му като водач.