Колко се бе променил неговият padre! Ho гласът му бе същият — както в онези далечни дни, когато го наричаше „carino“.
На другия край на улицата се появи фенерът на нощния пазач и Стършелът сви по една тясна, крива уличка. Той направи няколко крачки и се озова на площада пред катедралата, близо до лявото крило на епископския дворец. Заленият от лунна светлина площад беше безлюден. Стършелът забеляза, че една странична врата на катедралата бе открехната. Навярно клисарят бе забравил да я затвори. Разбира се, по това време не можеше да има служба. Защо да не влезе и поспи на една скамейка вместо в задушния хамбар? Ще се измъкне рано сутринта, преди да дойде клисарят. А и да го завари някой, сигурно ще помисли, че побърканият Диего е четял молитвите си в някой ъгъл и са го заключили вътре.
Той застана до вратата, ослуша се и влезе с безшумната си походка, която, макар и хром, беше запазил. Лунната светлина струеше през прозорците и падаше на широки ивици върху мраморния под. Олтарът беше ярко осветен, всичко се виждаше ясно както денем. В подножието му беше коленичил кардинал Монтанели, сам, гологлав, със скръстени ръце.
Стършелът се отдръпна в сянката. Да се измъкне ли, преди да го е видял Монтанели? Това, разбира се, щеше да бъде най-разумното, а може би и най-човечното. А какво лошо има, ако се приближи малко — да зърне лицето на своя padre още веднъж? Сега тук нямаше тълпа, не беше нужно да разиграва ужасни комедии като тази сутрин. Може би друг случай няма да му се удаде. Ще се промъкне тихо и без да го забележи кардиналът, ще го погледне за последен път и тогава отново ще се заеме със своето дело.
Като се движеше в сенките на колоните, Стършелът се приближи безшумно и спря до страничната врата на олтара. Сянката на епископския престол бе достатъчно широка, за да го скрие. Той се сви в тъмнината и затаи дъх.
— Мое бедно момче! О, господи! Мое бедно момче!…
Задавеният шепот бе пропит с такова безпределно отчаяние, че Стършелът неволно потрепера. После се чу дълбоко, тежко ридание без сълзи и той видя как Монтанели започна да кърши ръце като човек, измъчван от физическа болка.
Стършелът не бе предполагал, че това ще бъде така мъчително. Много пъти той си бе казвал с горчивина: „Излишно е да се безпокоя. Раната е зараснала отдавна.“ И ето, след толкова години той видя, че раната отново кърви. А колко лесно би могъл сега да я излекува! Достатъчно е само да протегне ръка, да пристъпи напред и да каже: „Padre, това съм аз!“
А Джема с бялата ивица на косата си? О,-да би могъл да прости! Да можеше да изреже от паметта си миналото, което се бе врязало така дълбоко — пияния матрос, захарната плантация, пътуващия цирк! Какво по-жестоко от това — искаш да простиш, жадуваш да простиш, а знаеш, че това е безнадеждно. Не можеш, не смееш да простиш.
Най-после Монтанели се изправи, прекръсти се и се обърна. Стършелът се отдръпна още по-навътре в сянката, изтръпнал от страх, че ще бъде забелязан, че ще го издаде биенето на сърцето му. Той въздъхна облекчено. Монтанели мина край него така близо, че лилавата мантия докосна лицето му — мина и не го забеляза.
Не го видя. О, защо направи това? Единствената възможност — този единствен скъп миг — той беше пропуснал. Стършелът трепна и излезе на светло.
— Padre!
Звукът на неговия собствен глас, който прозвуча и замря под сводовете на катедралата, го изпълни с неописуем страх. Той отново се отдръпна в сянката. Монтанели спря до една колона неподвижен, заслушан с широко отворени очи, обзет от ужаса на смъртта. Стършелът не можа да разбере колко продължи мълчанието — миг или цяла вечност. Той изведнъж се опомни. Монтанели се олюля, като че ли щеше да падне, устните му отначало беззвучно се движеха.
— Артур — чу се най-после тих шепот. — Да, водата е дълбока…
Стършелът пристъпи напред.
— Простете ми, ваше преосвещенство. Мислех, че е някой свещеник.
— А, старият богомолец?
Монтанели веднага се овладя, но по неспокойния блясък на сапфира върху ръката му Стършелът разбра, че той все още трепери.
— Нуждаеш ли се от нещо, приятелю? Късно е, а нощем катедралата се затваря.
— Извинявайте, ваше преосвещенство, ако съм сгрешил. Намерих вратата отворена и влязох да се помоля. Помислих, че виждам свещеник, уединен в размисъл, и почаках, за да благослови ей това.