Стършелът подаде едно малко тенекиено кръстче, което беше купил от Доминикино. Монтанели взе кръстчето от ръката му, влезе в олтара и го положи за миг върху престола.
— Вземи, сине — каза той, — и успокой сърцето си, защото бог е благ и милосърден.Иди в Рим и помоли неговия служител светия отец да те благослови. Мир на душата ти!
Стършелът склони глава, за да приеме благословията, и се отправи бавно към изхода.
— Почакай — каза Монтанели, опрял ръка на дверите на олтара. — Когато приемеш светото причастие в Рим, помоли се за един страдащ, за един, върху чиято душа тежи десницата на всевишния.
Гласът на кардинала беше почти задавен от сълзи и Стършелът едва не отстъпи от своето решение. Още миг и той щеше да се издаде. Но мисълта за цирка отново изплува в съзнанието му и той си спомни, като Йона1, че трябва да остане непоколебим в гнева си.
— Кой съм аз, та да чуе всевишният молитвите ми? Един прокажен низвергнат! Да можех като ваше преосвещенство да поднеса в дар пред престола му един свят живот или една душа, неопетнена, без скрити угризения…
Монтанели се обърна рязко.
— Аз мога да принеса само един дар — каза той, — моето съкрушено сърце.
Няколко дни по-късно Стършелът се завърна във Флоренция с дилижанса от Пистоя. Той отиде право при Джема, но не я завари в къщи. Остави й бележка, че ще дойде отново на другата сутрин, и се прибра у дома си с надеждата, че няма да намери пак Зита в кабинета си. Тази вечер нейната ревност и натяквания биха действували на нервите му като зъболекарска бормашина.
— Добър вечер, Бианка — каза той на прислужницата, която му отвори. — Идвала ли е мадам Рени днес?
Тя го загледа учудено.
— Мадам Рени? Че тя дошла ли си е, синьор?
— Не разбирам — каза той, като се смръщи и спря на прага.
— Тя замина малко след вас и остави всичкия си багаж. На никого не се обади.
——
’ Йона — библейско лице.
— Малко след мене? Преди около две седмици?
— Да, синьор, същия ден. Остави нещата си разхвърляни. Всички съседи говорят за това.
Стършелът се обърна, без да проговори, и забърза по уличката към къщата, в която бе живяла Зита. От стаите й не липсваше нищо. Там бяха всички подаръци, които Стършелът й бе направил. Тя не беше оставила никакво писмо или бележка.
— Извинявайте, синьор — каза Бианка, като подаде глава през вратата, — една стара жена…
Той я погледна гневно.
— Какво искаш? Защо вървиш подире ми?
— Една стара жена иска да ви види.
— За какво й съм? Кажи й, че не мога да дойда, зает съм.
— Тя идва почти всяка вечер, откакто сте заминали, и все пита кога ще се върнете.
— Нека ти каже какво иска. Не, остави, сам ще видя. Старата жена го чакаше пред вратата на салона в неговата къща. Тя беше бедно облечена, с тъмно набръчкано като мушмула лице, забрадена с пъстра кърпа. Когато Стършелът влезе, тя стана и го загледа изпитателно с черните си очи.
— Ти ли си куцият господин? — каза тя и го измери с поглед от глава до пети. — Нося ти вест от Зита Рени.
Стършелът отвори вратата на кабинета си, пусна я да мине и затвори вратата след себе си, за да не чува Бианка.
— Заповядай, седни. С-сега кажи коя си.
— Това не е твоя работа. Дойдох да ти кажа, че Зита Рени замина с моя син.
— С твоя… син?
— Да, синьор. Щом не знаеш как да пазиш метресата си, не можеш да се сърдиш, ако ти я вземе друг. Моят син има кръв в жилите си, не вода и мляко като тебе. Той е от цигански род.
— А, ти си циганка! Значи Зита се е върнала при своите? Циганката го погледна учудено и с презрение. У тези християни няма и капка мъжество — те дори не могат да се ядосат, когато ги обидиш!
— Какъв си ти, че да стои при тебе? Нашите жени може да поживеят с някой от вас, ако им скимне или ако им плащате добре. Но циганската кръв винаги се връща при циганите. Лицето на Стършела остана все така спокойно и студено.
— С цигански катун ли замина тя, или само с твоя син? Жената се разсмя.
— Да не смяташ да я гониш и да я върнеш? Късно е вече, синьор. Да си се сетил по-рано!
— Не, искам само да науча истината, ако желаеш да ми я кажеш.
Циганката вдигна рамене. Не си струваше трудът да обижда такъв бездушен човек.
— Истината е, че Зита е срещнала сина ми на улицата в деня, когато си я оставил, и му заговорила на цигански език. А той, като разбрал, че тя е от нашата кръв, макар че била облечена богато, я залюбил заради хубавото й лице така, както циганите знаят да любят, и я доведе в катуна. Тя ни разказа за всичките си мъки. Горкото момиче, толкова плака и хълца, та ни разкъса сърцата. Утешихме я, колкото можахме, и най-после тя захвърли скъпите си дрехи, облече се по нашенски и отиде при сина ми, за да му бъде жена и да го има като мъж. Той няма да й казва: „Не те обичам“ или „Имам друга работа“. Младата жена има нужда от мъж, а какъв мъж си ти? Не можеш дори да целунеш едно хубаво момиче, когато ти се хвърли на врата!