— Ти каза — прекъсна я Стършелът, — че ми носиш вест от нея.
— Да, затова останах след катуна, за да ти я предам. Зита ми поръча да ти кажа, че й дошло до гуша от вашите студени хора, които се занимават само с глупости, и че иска да се върне при своите и да бъде свободна. „Кажи му — рече, — че аз съм жена и че го обичах и затова не искам да му бъда повече любовница.“ И право беше момичето да избяга. Не е лошо за едно момиче да спечели някой лев с хубостта си, ако може — та нали за това е хубостта? Но циганката никога не може да обича истински мъж от вашия род.
Стършелът се изправи.
— Това ли е всичко? — попита той. — Тогава кажи й, моля ти се, че е постъпила добре и че й желая щастие. Нямам какво друго да кажа. Лека нощ.
Той не се помръдна, докато градинската врата не хлопна зад старата циганка. Тогава седна и закри лицето си с ръце.
Още една плесница! Нямаше ли да му оставят поне зрънце гордост, поне капка уважение към себе си? Не беше ли изстрадал всичко, което човек може да понесе? Не бяха ли захвърлили в калта и сърцето му, не бяха ли го мачкали с крака случайните минувачи? Нямаше кътче в душата му без следа от нечие презрение, ненаранено от нечия гавра. Сега дори и тази млада циганка, която бе прибрал от улицата, дори и тя бе взела камшик в ръката си.
Пред вратата заскимтя Шайтан и Стършелът отиде да му отвори. Кучето се спусна към господаря си, радостно както винаги. Но като разбра, че нещо не е в ред, легна на килима до него и опря влажния си нос в отпуснатата му ръка.
След един час към предния вход на къщата се приближи Джема. Никой не отговори на почукването й. Бианка, разбрала, че Стършелът няма да вечеря, беше отишла на гости при една съседка — готвачка. Тя бе оставила вратата отворена и лампата в салона запалена. Джема почака малко, после реши да влезе и види дали Стършелът е в къщи, тъй като искаше да му съобщи важни новини от Бейли.
Тя почука на вратата на кабинета. Отвътре се чу гласът на Стършела:
— Можеш да излезеш, Бианка. Нямам нужда от нищо. Джема тихо отвори вратата. В стаята бе съвсем тъмно, но лампата от коридора хвърли ивица светлина, когато влезе, и тя видя, че Стършелът седеше сам, отпуснал глава на гърдите си, а кучето е заспало в краката му.
— Аз съм — каза Джема. Той скочи.
— Джема… Джема! Тъй много исках да ви видя! Преди тя да успее да проговори, той коленичи пред нея и зарови лице в гънките на роклята й. Цялото му тяло се разтърси от конвулсивна тръпка и това бе по-страшно от сълзи. Джема стоеше неподвижна. Тя не можеше с нищо да му помогне… с нищо и това беше най-мъчително. Тя трябваше да стои и да го гледа пасивно… тя, която би умряла за да го избави от страдание. О, ако смееше да се наведе и да го прегърне, да го притисне до сърцето си и да го защити, ако е нужно и със собственото си тяло, от всякакви нови обиди и злини! Тогава той отново ще бъде за нея Артур, отново ще настъпи ден и сенките ще се разпръснат.
Не, не! Нима той ще може някога да забрави? Нали тя го бе захвърлила в оня ад, тя, със своята дясна ръка.
И Джема пропусна този кратък миг. Стършелът стана бързо, седна до масата и закри очи с ръка, като хапеше устни.
След малко той я погледна и каза тихо:
— Простете, изплаших ви. Джема му протегна двете си ръце:
— Приятелю мой — каза тя, — не сме ли вече достатъчно близки, за да ми вярвате поне малко? Какво се е случило?
— Нищо, само лични неприятности. Не виждам защо трябва да ви тревожа с тях.
— Слушайте — продължи Джема, като взе разтрепераната му ръка в своите ръце и се помъчи да го успокои. — Не исках да докосвам това, над което нямам право. Но вие сам, по своя воля, ми доверихте много. Доверете ми и малкото, което остава, като на своя сестра. Не сваляйте маската от лицето си, ако така се чувствувате по-добре, но свалете маската от душата си заради самия себе си.
Стършелът наведе още по-ниско глава.
— Трябва да бъдете търпелива с мене — каза той, — аз навярно няма да бъда добър брат. Но ако знаехте… Едва не полудях последната седмица. Струваше ми се, че съм отново в Южна Америка. Понякога в мен се вмъква дяволът и… — Той замълча.
— Не мога ли и аз да поема частица от вашето страдание — прошепна най-после Джема.
Той отпусна глава на ръката й.
— Тежка е десницата божия!
ТРЕТА ЧАСТ