— Не бойте се — отговори Стършелът усмихнат. — Може да ме арестуват отвъд, но не и на границата. В планината за мене е тъй безопасно, както и тук. Нито един контрабандист в Апенините не би ме предал. Но не ми е съвсем ясно как вие ще преминете границата.
— Много просто! Ще взема паспорта на Луиза Райт и ще замина на почивка в планината. Никой не ме познава в Романя, а вас — всеки шпионин ви знае.
— Но за щщастие и всеки контрабандист. Джема погледна часовника си.
— Два и половина. Нямаме много време — само един следобед, ако тръгнете довечера.
— Тогава най-хубаво ще бъде сега да си отида в къщи, да уредя всичко и да се погрижа за добър кон. По-безопасно ще е да яздя до Сан Лоренцо.
— Но съвсем не е безопасно да се наема кон. Собственикът ще…
— Няма да наемам кон. Имам един познат — — сигурен човек, който ще ми даде своя. Той ми е услужвал и друг път. След две седмици някой от овчарите ще му доведе коня. Значи към пет пет и половина ще се върна тук. А в това време намерете Мартини и му обяснете всичко.
— Мартини! — Джема се обърна и го погледна учудено.
— Да. Ще трябва да го посветим в нашата работа, ако нямате предвид по-подходящ човек.
— Не разбирам какво точно искате да кажете.
— Трябва да имаме тук сигурен човек в случай на непредвидени затруднения. От всички най-голямо доверие имам в Мартини. Разбира се, Рикардо би направил за вас всичко, каквото може, но струва ми се, че Мартини е по-разумен. Впрочем вие го познавате по-добре от мене. Решете вие.
— Ни най-малко не се съмнявам, че можем да се доверим и да разчитаме на Мартини във всяко отношение и навярно той ще се съгласи да ни помогне. Но…
Стършелът я разбра веднага.
— Джема, как бихте се чувствували, ако един приятел в нужда не се обърне към вас за помощ от страх да не ви наскърби или обиди? Нима ще почувствувате това като внимание към вас?
— Добре — каза тя след малко. — Ще изпратя веднага Кети да го повика. А докато дойде, ще отида при Луиза за паспорта й. Обеща да ми го даде, когато ми потрябва. А как стои въпросът с парите? Да изтегля ли от банката?
— Не, не губете време за това. Засега в моята сметка има достатъчно, а като се свършат, ще вземем от вашите. И тъй до пет и половина. Ще ви намеря тук, нали?
— Да, разбира се. Ще се прибера много по-рано. Стършелът се върна половин час след определеното време и намери Джема и Мартини на терасата. Той веднага разбра, че разговорът между тях е бил мъчителен, личеше, че и двамата са били развълнувани, а Мартини бе необикновено мълчалив и мрачен.
— Уредихте ли всичко? — запита Джема, като вдигна очи.
— Да, нося ви и малко пари за пътуването. Конят ще ме чака при заставата Понте Росо в един часа след полунощ.
— Не е ли много късно? Трябва да пристигнете в Сан Лоренцо рано, още преди да са станали хората.
— Ще пристигна. Конят е много бърз, а не искам никой да види, че заминавам. Няма да се връщам повече в къщи. Пред вратата стои. шпионин, който мисли, че съм си у дома.
— Как излязохте, без да ви забележи?
— Скочих през кухненския прозорец в задния двор, а оттам се прехвърлих през оградата на съседната градина. Затова закъснях. Трябваше да го заблудя. Помолих собственика на коня да седи цялата вечер в кабинета ми със запалена лампа. Като види осветения прозорец и сянката върху пердето, шпионинът ще бъде сигурен, че пиша в къщи тази вечер.
— Значи ще останете тук, докато стане време да отидете на заставата?
— Да, не искам да ме виждат повече по улиците. Ще вземете ли една пура, Мартини? Знам, че синьора Бола разрешава да се пуши.
— За мене е все едно, защото ще сляза долу да помогна на Кети в приготвянето на вечерята.
Когато Джема излезе, Мартини стана и започна да се разхожда с ръце зад гърба си. Стършелът пушеше и гледаше мълчаливо как навън ръми дъжд.
— Риварес! — започна Мартини, като спря пред него, без да вдигне очи от пода. — В какво искате да я въвлечете?
Стършелът извади пурата от устата си и пусна облак дим.
— Тя взе решението си сама — каза той, — никой не я е принуждавал на нищо.
— Да, да… знам. Но кажете ми… Мартини замълча.
— Ще ви кажа всичко, което мога.
— Не знам много подробности за тия ваши работи в планината. Кажете ми само, ще я въвлечете ли в някаква сериозна опасност?
— Истината ли искате да чуете?
— То се знае.
— Тогава — да.
Мартини се обърна и започна отново да се разхожда. След малко той пак се спря.
— Искам да ви задам още един въпрос. Разбира се, ако желаете, можете да не ми отговаряте, но ако отговорите — кажете ми честно. Вие обичате ли я?