Джема се вгледа в лицето на Мартини, като му подаваше ключовете. Тя разбра, че той е намерил този предлог, за да я остави насаме със Стършела.
— С вас ще поговорим утре — каза тя. — Ще има време сутринта, след като си приготвя багажа.
— Да, ще имаме достатъчно време! Исках да ви питам за още две-три дребни неща, Риварес, но можем да поговорим по пътя към заставата. Пратете Кети да си легне, Джема, а вие двамата говорете колкото може по-тихо. И тъй, довиждане в дванадесет!
Мартини кимна усмихнат и излезе, като тръшна вратата зад себе си, за да чуят съседите, че гостенинът на синьора Бола си е отишъл.
Джема отиде в кухнята, за да каже на Кети да си ляга, и като се върна, донесе поднос с кафе.
— Не искате ли да полегнете малко? — попита тя. — Тази нощ няма да можете да спите.
— Не, мила, не! Ще поспя в Сан Лоренцо, докато Ми приготвят костюм и дегизировка.
— Тогава изпийте чаша кафе. Почакайте малко, да ви сложа и бисквити.
Джема се наведе пред бюфета, а Стършелът изведнъж надникна през рамото й.
— Какво имате тук? Шоколадени и английски захарни бонбони! Та това са царски удоволствия!
Тя го погледна и се усмихна едва уловимо на възторжения му тон.
— Обичате ли сладки неща? Аз винаги пазя по нещичко за Чезаре. Той се радва като истинско бебе на всякакви лакомства.
— Н-ннаистина ли? Тогава ще трябва да му набавите утре други, а да дадете тези на мене. Не, чакайте да ссложа бонбоните в джоба си — те ще ми бъдат утехата за всички загубени радости в живота. Надявам се, че ще ми позволят да посмуча бонбон в деня на обесването ми.
— Почакайте поне да ви намеря една кутийка за бонбоните, преди да ги сложите в джоба си — лепкави са! Да сложа ли и шоколадените?
— Не, тях искам да изям сега заедно с вас.
— Но аз не обичам шоколад. Хайде елате и седнете като разумен човек. Твърде е възможно да не ни се удаде друг случай да поговорим спокойно, преди един от двама ни да бъде убит и…
— Тя нне обича шоколад — промърмори Стършелът. — Значи ще трябва да се подсладя сам. Това напомня последната вечеря на осъдения на смърт, нали? Тази вечер ще трябва да изпълнявате всичките ми прищевки. Преди всичко искам да седнете на това кресло и тъй като ми казахте, че мога да полегна, ще се настаня тук и ще ми бъде много добре.
Той легна на килима пред краката й, опря лакът на креслото и се загледа в лицето й.
— Колко сте бледна! — каза той. — Това е, защото гледате песимистично на живота и не обичате шоколад.
— Бъдете сериозен поне пет минути! Най-после това е въпрос на живот и на смърт.
— Дори и две минути не искам да бъда сериозен, мила. Нито животът, нито смъртта заслужават това.
Той беше хванал двете й ръце и ги галеше с върха на пръстите си.
— Не бъдете така печална, и нервна! Още малко и ще ме накарате да заплача, а после ще съжалявате. Искам да се
——
1 Става дума за някогашния английски обичай да се дава на осъдения любимото му ядене, преди да го екзекутират.
усмихнете пак, имате тъй ппрекрасна и неочаквана усмивка. Е, не ми се карайте, мила! Нека изядем бисквитите заедно като две добри деца, без да се караме, защото утре ще умрем. Стършелът взе една бисквита от чинията и внимателно я раздели на две, като с особено усърдие следеше и на двамата да се падне по равно от захарната глазура.
— Това е нещо като причастието, което почтените хора получават в черква. „Вземете, яжте, това е моето тяло.“ Трябва да пием и ввино от една и ссъща чаша — да, така. „Пийте, за да си спомните…“
Джема остави чашата настрана.
— Недейте! — каза тя, почти разплакана. Стършелът я погледна и хвана отново ръцете й.
— Тихо тогава! Нека помълчим малко. И когато един от нас умре, другият ще си спомня този миг. Ще забравим шумния, груб живот, който бучи край ушите ни, и ще го напуснем заедно, ръка за ръка. Ще влезем заедно в тайните убежища на смъртта и ще легнем между разцъфнали макове. Тихо! Нека помълчим.
Той склони глава на коленете й и закри лице. Джема мълчаливо се наведе над него и сложи ръка на черната му коса. Времето летеше бързо, а те нито помръдваха, нито продумваха.
— Приятелю, стана почти дванадесет часа — каза тя най-после.
Той вдигна глава.
— Остават ни само няколко минути. Мартини ей сега ще се върне. Ние може би никога вече няма да се видим. Имате ли да ми кажете нещо?
Стършелът се изправи бавно и отиде до другия край на стаята. Един миг и двамата мълчаха.
— Искам да ви кажа само едно — едва чуто проговори той, — да ви кажа…
Той спря, седна до прозореца и закри лицето си с две ръце.
— Най-после решихте да се смилите над мене — каза Джема тихо.