— Животът е бил много рядко милостив към мене. Аз мислех отначало, че… може би няма да ви интересува…
— Не мислите ли така сега?
Тя почака отговора му един миг, после прекоси стаята и застана до него.
— Кажете ми истината най-после — прошепна Джема. — Представете си, че ви убият, а аз остана жива, та аз до края на живота си няма да знам… няма да съм уверена…
Стършелът улови ръцете й и ги стисна силно.
— Ако ме убият… Знаете ли, когато отидох в Южна Америка… А, Мартини!
Той замлъкна внезапно, спусна се към вратата и я разтвори. Мартини чистеше обущата си на изтривалката.
— С-съвсем точен както обикновено! Мартини, вие сте жив ххронометър. Това ли е ннаметалото ви?
— Да, нося ви и още някои неща. Постарах се, колкото можах, да ги запазя сухи, вън вали пороен дъжд. Боя се, че пътуването ви ще бъде много неприятно.
— Това няма никакво значение. Чиста ли е улицата?
— Да, изглежда, че всичките шпиони са си легнали вече. И не е чудно — в такава ужасна нощ. Джема, кафе ли е това? Той би трябвало да пие нещо топло, преди да излезе на дъжда, иначе ще се простуди.
— Кафе. Много е силно. Ще стопля и малко мляко. Джема отиде в кухнята, стиснала здраво зъби и юмруци, за да не заплаче. Когато се върна, Стършелът бе сложил вече наметалото и закопчаваше кожените гамаши, които Мартини му бе донесъл. Той изпи на крак чаша кафе и взе широкополата пътническа шапка. .
— Струва ми се, че е време да тръгваме, Мартини. За всеки случай трябва да пообиколим, преди да отидем към заставата. И тъй, довиждане засега, синьора. В петък ще се срещнем във Форли, ако дотогава не се случи нещо непредвидено. Почакайте малко, ето вви адреса.
Той откъсна листче от тефтерчето си и написа с молив, няколко думи.
— Аз вече го имам — каза Джема с тих и глух глас.
— И-имате ли го? Е, нищо, вземете и това листче за всеки случай. Да тръгваме, Мартини. Ш-шшт! Внимавайте да не изскърца вратата!
Те слязоха тихо надолу по стълбата. Когато пътната врата се затвори зад тях, Джема се върна в стаята и механично разгъна листчето, което Стършелът сложи в ръката й. Под адреса беше написано:
„Там ще ви кажа всичко“.
ВТОРА ГЛАВА
Беше пазарен ден в Бризигела
и от околните села и паланки бяха надошли селяни с прасета и домашни птици, с млечни продукти и полудиви стада планински добитък. Безспирно движеща се тълпа изпълваше пазарния площад — хората се смееха и закачаха, пазаряха се за сушени смокини, евтини кифли и слънчогледови семки. Мургави босоноги деца се търкаляха върху напечения от слънцето паваж, докато майките им седяха под дърветата до кошниците си с масло и яйца.
Монсиньор Монтанели, който излезе да поздрави хората с „добро утро“, беше веднага заобиколен от шумна група деца. Те бързаха да му поднесат големи букети от перуники, червени макове и нежно бели нарциси, които бяха набрали по планинските склонове. Любовта на кардинала към дивите цветя хората приемаха снизходително, като една от онези малки слабости, които придават чар на мъдрите хора. Ако някой друг, който не се ползува с такава всеобща любов, би напълнил къщата си с бурени и треви, навярно биха му се смели. Но „добрият кардинал“ можеше да си позволи няколко невинни ексцентричности.
— Е, Мариуция — каза той, като спря, да погали едно от децата по главичката, — ти си пораснала, откакто те видях за последен път. А как е ревматизмът на баба ти?
— По-добре е напоследък, ваше преосвещенство, но мама е болна сега.
— Много съжалявам, че трябва да чуя такава новина. Кажи на майка си да слезе някой ден и да види дали не може да й помогне д-р Джордани. Ще намеря къде да я настаня. Промяната може би ще е полезна за нея. Ти изглеждаш по-добре, Луиджи. Как са очите ти?
Монтанели отмина, като спираше тук и там, да поговори дружески с планинците. Той винаги запомняше имената на децата и възрастта им, техните грижи и грижите на родителите им, спираше се да попита със съчувствен интерес как е кравата, заболяла по Коледа, или какво е станало с парцалената кукла, попаднала миналия пазарен ден под колелата на каруца.
Когато кардиналът се прибра в двореца, пазарът започна. Един куц човек със синя риза, рошава черна коса, надвиснала над очите му, и дълбок белег на лявата буза се отправи лениво към една от лавките и на много лош италиански език поиска чаша лимонада.
— Не си тукашен — каза жената, като му пълнеше чашата и го погледна.
— Не, от Корейка съм.
— Работа ли търсиш?
— Да. Скоро ще започне сенокосът. Един господин — той има чифлик край Равена — дойде онзи ден в Бастиа и ми каза, че тук ще има много работа.