— Дайте път! — крещеше капитанът. — В името на негово светейшество!
Тълпата се беше отдръпнала, уплашена и изумена, и войниците се спуснаха бързо към малката групичка по стъпалата на двореца. Стършелът извади пистолет от пазвата си и стреля не по настъпващия отряд, а по шпионина, който се приближаваше към конете и изведнъж падна назад със счупена ключица. Мигновено се разнесоха още шест последователни изстрела и конспираторите започнаха да се приближават до вързаните коне.
Един от кавалерийските коне се спъна и политна, друг падна на земята и зацвили страшно. Тогава над писъците на изплашената тълпа се понесе гръмкият, заповеден глас на командуващия офицер, който се бе изправил на стремената, вдигнал сабя над главата си.
— Насам, насам!
Той се олюля на седлото и политна назад: Стършелът пак бе стрелял с безпогрешния си прицел. По мундира на капитана потече тънка струйка кръв, но той се изправи с невероятно усилие, хвана се за гривата на коня и изкрещя яростно:
— Убийте куция дявол, ако не можете да го заловите жив! Това е Риварес!
— Дайте ми още един пистолет, бързо! — извика Стършелът на своите хора. — И бягайте!
Той хвърли шапката си на земята точно навреме, защото сабите на разярените сега войници вече блестяха пред него.
— Сложете оръжието, всички!
Кардинал Монтанели бе застанал внезапно между сражаващите се. Един от войниците изкрещя ужасен:
— Ваше преосвещенство! Господи, ще ви убият!
Но Монтанели направи още една крачка напред и застана пред дулото на пистолета на Стършела.
Петима от конспираторите бяха яхнали вече конете и летяха по стръмната улица. Марконе се метна на своята кобила. Но преди да я пришпори, той се обърна, да види дали предводителят им не се нуждае от помощ. Шареният кон беше съвсем близо и след миг всички биха могли да се спасят. Но щом фигурата в червена мантия излезе напред, Стършелът изведнъж се поколеба и ръката, в която държеше пистолета, се отпусна. Този миг реши всичко. Веднага го заобиколиха, събориха го грубо на земята и ударът на една войнишка сабя изби пистолета от ръката му. Марконе смушка кобилата със стремената. Копитата на кавалерийските коне чаткаха зад него по стръмнината — безсмислено беше да се бави повече и да се остави да заловят и него. Като препусна в галоп, той се изви на седлото, за да изпрати един последен изстрел в най-близкия от преследвачите си, и видя Стършела. Лицето му беше окървавено, коне, войници и шпиони го мачкаха с краката си. Марконе чу дивите проклятия на победителите, пронизителните викове на триумф и ярост.
Монтанели не забеляза какво се случи. Той се бе отдалечил от стъпалата и се стараеше да успокои ужасените хора. Но, след малко, когато се наведе над ранения шпионин, смутеното раздвижване на тълпата го накара да вдигне очи. Войниците пресичаха площада и влачеха своя пленник за въжето, с което бяха вързали ръцете му. Лицето му бе посивяло от болка и изтощение, той с мъка поемаше дъх, но все пак се обърна към кардинала, усмихна се с побелелите си устни и прошепна:
— П-поздравявам ви, ваше преосвещенство.
Пет дни по-късно Мартини пристигна във Форли. Джема беше му изпратила по пощата свитък печатни обяви условния знак, че се е случило нещо особено и присъствието му е необходимо, и като си спомни разговора на терасата, веднага разбра истината. Из целия път той непрестанно си повтаряше едно: няма основание да се предполага, че се е случило нещо със Стършела, глупаво е да се отдава значение на детинските приумици на такъв нервен и своенравен човек. Но колкото се мъчеше да отблъсне тази мисъл, толкова повече го завладяваше тя.
— Досетих се какво е станало: Риварес е задържан, нали? — каза той, като влезе в стаята на Джема.
— Арестуван е миналия четвъртък в Бризигела. Защищавал се отчаяно, ранил капитана на отряда и един шпионин.
— Въоръжена съпротива — лошо!
— Това няма никакво значение. Той беше достатъчно компрометиран от по-рано, за да се отрази на положението му един изстрел повече или по-малко.
— Какво мислите, че ще направят с него? Джема побледня още повече.
— Мисля — каза тя, — че не бива да бездействуваме, докато разберем какво смятат да направят.
— Надявате се, че ще можем да го освободим?
— Трябва да го освободим.
Мартини се обърна настрана и засвири с уста, сложил ръце зад гърба си. Джема го остави да мисли спокойно. Тя седеше неподвижно, отпуснала глава на облегалката на стола, и гледаше втренчено в празното пространство пред себе си с трагична съсредоточеност. Когато лицето й имаше такъв израз, тя много напомняше на Дюреровата „Меланхолия“1.