— Това не знаем. Равена, разбира се, е главният град в легатството и според закона по-важните процеси трябва да се разглеждат там, в централния съд. Но в четирите легатства законите не се зачитат много и всичко зависи от личните прищевки на този, който е на власт.
— Няма да го отведат в Равена — намеси се Микеле.
— Защо мислите така?
— Сигурен съм. Полковник Ферари, военният комендант на Бризигела, е чичо на офицера, когото Риварес рани. Той е отмъстителен негодник и няма да изпусне възможността да се разплати с един свой враг.
— Мислите, че ще се опита да задържи Риварес тук?
— Мисля, че ще се опита да го обеси.
Мартини погледна бързо Джема. Тя беше много бледна, но при тези думи лицето й не се промени. Очевидно тази мисъл не беше нова за нея.
— Мъчно ще направи това без известни формалности — каза тя тихо. — Но той може би под един или друг предлог ще свика военен съд, а после ще се оправдае с необходимостта да се запази спокойствието на града.
— А кардиналът? Ще се съгласи ли той на такова нещо?
— Той няма право да се меси във военните работи.
— Да, но влиянието му е голямо. Комендантът сигурно няма да се реши на такава стъпка без неговото съгласие.
— Съгласието му никога няма да получи — прекъсна го Марконе. — Монтанели винаги е бил против военните съдилища и всички мерки от тоя род. Докато Риварес е в Бризигела, нищо страшно не може да се случи — кардиналът ще се застъпи за всеки затворник. Но аз се боя да не го отведат в Равена. Попадне ли там — загубен е.
— Не бива да го оставим да попадне там — каза Микеле. — Можем да организираме освобождаването му по пътя. Но да се измъкне от крепостта е съвсем друго нещо.
— Струва ми се — каза Джема, — че е безполезно да чакаме, за да видим ще го прехвърлят ли в Равена. Трябва да се опитаме да го спасим в Бризигела и нямаме време за губене. Чезаре, най-добре е и ние с вас да прегледаме заедно плана на крепостта и да видим не можем ли да измислим нещо. Аз имам известна идея, но не мога да разреша една трудност.
— Да тръгваме, Марконе — каза Микеле и се изправи. — Нека ги оставим да обмислят своя план. Трябва да отида във Фоняно следобед, а искам и ти да дойдеш с мене. Винченцо не ни е изпратил патрони, а трябваше да ги получим още вчера.
Когато двамата мъже излязоха, Мартини отиде при Джема и мълчаливо й протегна ръка. Тя остави за миг пръстите си в неговите.
— Вие винаги сте били добър приятел, Чезаре — каза тя най-после, — винаги сте ми помагали в нужда. А сега нека обсъдим плановете.
ТРЕТА ГЛАВА
— Но аз, ваше преосвещенство, още веднъж най-искрено ви уверявам, че с вашия отказ се Застрашава спокойствието на града.
Комендантът се стараеше да запази почтителен тон, с какъвто трябва да се говори на един висш църковен сановник, но в гласа му се чувствуваше раздразнение. Черният му дроб не бе в ред, жена му го разоряваше с големите си разходи, а последните три седмици търпението му бе подложено на сериозно изпитание. Гражданите бяха мрачни и недоволството им ставаше по-опасно и по-очевидно от ден на ден; Цялата област гъмжеше от заговори и навсякъде имаше укрито оръжие; гарнизонът бездействуваше и предаността му бе повече от съмнителна, а кардиналът, когото комендантът бе окачествил цветисто пред своя адютант като „олицетворение на магарешки инат“, го беше довел почти до отчаяние. А сега му се бе стоварил и Стършелът — истинско въплъщение на злото.
След като рани любимия племенник на коменданта и най-добрия му шпионин, „куцият испански дявол“ продължи своите подвизи, започнали от пазарния площад — той сякаш подкупи охраната, изплаши офицерите, които водеха разпита, и превърна затвора в лудница. Той беше в крепостта от три седмици и на властта в Бризигела бе дошло до гуша от него. Подлагаха го на разпит след разпит, употребиха всички средства, за да изтръгнат самопризнание — заплахи, убеждаване, всевъзможни хитрости, но той беше все така твърд, както и в деня на задържането му. Сега съзнаваха, че навярно щеше да бъде по-добре, ако го бяха изпратили веднага в Равена. Но вече бе късно да се поправи грешката. Заедно с доклада си до легата за арестуването на Стършела комендантът бе отправил и молба да му се разреши като особена чест лично да ръководи следствието. И след като молбата му бе благосклонно приета, той не можеше да се откаже сега, без да направи унизителното признание, че противникът му се е оказал по-силен.
Както предвиждаха Джема и Микеле, той смяташе военния съд за единствената възможност да излезе от затруднението. И упоритият отказ на кардинал Монтанели да се съгласи на това бе последната капка, която преля чашата на търпението му.