— Но, padre, вие, разбира се, няма да напуснете семинарията?
— Ще се наложи. Но вероятно ще се върна в Пиза поне за известно време.
— Но защо напускате семинарията?
— Това още не е обявено официално, но ми предлагат епископство.
— Padre! Къде?
— Точно за това трябва да отида в Рим. Още не е решено дали да взема епархия в Апенините, или да остана тук като викарий.
— А новият ректор избран ли е вече?
— Определен е отец Карди, който ще пристигне утре.
— Не е ли твърде неочаквано всичко това?
— Да, но… понякога решенията на Ватикана се обявяват едва в последния момент.
— Познавате ли новия ректор?
— Не го познавам лично, но много го хвалят. Монсиньор Белони ми пише, че той е високо образован човек.
— Семинарията ще загуби много с вашето напущане.
— Не знам за семинарията, но съм сигурен, че ще липсвам на тебе, carino, почти толкова може би, колкото и ти на мене.
— Да, наистина. Но все пак аз се радвам.
— Радваш се? А самият аз не знам дали това ме радва. — Монтанели седна до масата, лицето му имаше уморен вид и той съвсем не приличаше на човек, който очаква високо назначение. — Зает ли си днес следобед, Артур? — попита той миг след това. — Ако си свободен, бих желал да останеш сега за малко при мене, щом не можеш да дойдеш довечера. Някак не се чувствувам добре и ми се иска до заминаването ми да бъда колкото е възможно повече с тебе.
— Да, мога да остана за малко. Зает съм в шест часа.
— Имате събрание?
Артур кимна с глава и Монтанели бързо промени темата на разговора.
— Искам да поговорим за тебе — каза той. — Докато аз отсъствувам, ще имаш нужда от друг изповедник.
— Но нали, когато се върнете, ще мога да се изповядвам пак при вас?
— Как можеш да питаш, мое мило момче? Разбира се, става дума само за трите или четири месеца, през които няма да бъда тук. Съгласен ли си да се изповядваш при някой от отците на „Света Катерина“?
— Добре.
Те поговориха известно време за други неща. После Артур стана.
— Време е да вървя, padre. Студентите ще ме чакат. Лицето на Монтанели отново придоби измъчен вид.
— Тръгваш ли? Ти почти беше пропъдил моето мрачно настроение. Тогава — сбогом!
— Сбогом. Ще дойда непременно утре.
— Гледай да дойдеш по-рано, за да поговорим насаме. Отец Карди ще бъде тук. Артур, мое скъпо момче, бъди предпазлив, докато ме няма. Поне до връщането ми не прави нищо прибързано. Ти не знаеш колко се безпокоя, че те оставям.
— Няма защо, padre. Всичко е напълно спокойно и ще бъде така още дълго време.
— Сбогом — каза късо Монтанели и започна да пише.
Когато Артур влезе в стаята, където ставаха малобройните студентски събрания, първия човек, когото видя, беше дъщерята на доктор У,орън, негова приятелка от детинство. Тя седеше в ъгъла до прозореца и слушаше внимателно и съсредоточено онова, което й говореше висок млад ломбардец в износено палто — един от „организаторите“ на движението. През последните няколко месеца тя се беше много изменила, бе пораснала и вече приличаше на млада жена, макар че гъстите черни плитки още висяха на гърба й като на ученичка.Тя беше облечена в черно и беше загърнала главата си в черен шарф, тъй като ставаше течение и в стаята бе студено. На гърдите й беше забодено кипарисово клонче, емблемата на „Млада Италия“. Ломбардецът разпалено й описваше неволята на селяните в Калабрия1. Тя го слушаше мълчаливо, подпряла с ръка главата си, с наведени надолу очи. На Артур тя се стори като тъжно видение на Свободата, оплакваща загубената република. (Джулия би видяла в нея само една израснала лудетина с бледо лице, неправилен нос и вехта, твърде къса за нея рокля.)
— Ти си тук, Джим! — каза Артур, като се приближи, щом повикаха ломбардеца в другия край на стаята.
„Джим“ беше нейният детски прякор, умалително на странното й кръщелно име Дженифер. Съученичките й — италианки — я наричаха „Джема“.
Тя учудено вдигна глава.
— Артур! Аз не знаех, че членуваш в организацията!
— Аз също не очаквах да те срещна тук. Джим, ти откога…
— Не, ти не ме разбра! — прекъсна го бързо тя. — Аз не съм член. Само изпълних едно-две малки поръчения. Запознах се с Бини — познаваш ли Карло Бини?
— Да, разбира се.
Бини беше ръководител на организацията в Ливорно и цяла „Млада Италия“ го познаваше.
— Той започна да говори за тези неща и аз го помолих да ми позволи да посетя едно студентско събрание. Преди няколко дни той ми писа във Флоренция — знаеш ли, че аз прекарах коледните празници във Флоренция?