Според този план познатият им пазач с прякор „Щурецът“ трябваше да използува първата възможност, за да отключи без знанието на другарите си желязната врата, през която се влиза от двора в подземния проход под крепостния вал, и да закачи отново ключа на гвоздея в караулното помещение. Стършелът трябваше, щом му се съобщи, да пререже с пила решетката на прозореца, да накъса ризата си на ивици, да ги завърже една за друга и с помощта на това въже да се спусне върху широката източна стена на двора. Той трябваше да пълзи на колене и ръце по стената, когато часовоят гледа в противоположната посока, и да ляга неподвижно, щом се обърне към него. В югоизточния ъгъл на стената имаше полуразрушена кула. Тя беше обрасла гъсто в бръшлян, но големи купища камъни се бяха свлекли от нея в двора до стената. От тази кула Стършелът трябваше да се спусне по бръшляна и по съборените камъни в двора, да отвори тихо отключената врата и през прохода да влезе в свързания с него подземен тунел. Преди няколко века този тунел е свързвал тайно крепостта с кулата на близкия хълм, но сега никой не го използуваше и на много места беше затрупан от срутили се скали. Никой освен контрабандистите не знаеше, че на планинския склон има грижливо покрит вход, който те бяха свързали с тунела. Никой и не подозираше, че бали със забранени стоки често стояха по цели седмици под самия вал на крепостта, докато митническите чиновници напразно претърсваха домовете на мрачните, смръщени планинци. През този таен вход Стършелът трябваше да излезе на склона и да се промъкне в тъмнината до уединеното място, където Мартини и един от контрабандистите щяха да го очакват. Най-голямата трудност бе да се отключи вратата след вечерната проверка — не всякога бе възможно да стане това. Спущането от прозореца при ясно време също криеше сериозна опасност да бъде забелязан от часовоя. Сега наистина имаше всички условия за успех и случаят не биваше да се пропуска.
Стършелът седна и започна да яде от хляба. Той поне не го отвращаваше като останалата затворническа храна, а трябваше да хапне нещо, за да поддържа силите си.
Добре беше и да полегне малко, да се опита да поспи. Опасно бе да се заеме с пиленето преди десет часа, а тази нощ му предстоеше тежка работа.
И тъй, все пак неговият padre бе мислил да го остави да избяга! Такова нещо може да се очаква от него. Но Стършелът никога не би се съгласил. Всичко друго, но не и туй! Ако избяга, той ще избяга сам, с помощта на приятелите си. Не му е нужна попската милост.
Колко е горещо! Сигурно ще има буря — въздухът е тъй тежък и задушен. Той се обърна неспокойно на нара и сложи превързаната дясна ръка под главата си вместо възглавница. После я махна пак. Как гореше, как пулсираше тя! И всички стари рани, започнаха да болят, тъпо и неопределено, но постоянно. Какво им бе станало? О, глупости! Всичко беше от времето, от приближаващата буря. Той ще заспи и ще си почине малко, преди да започне пиленето.
Осем железни пръчки — и всичките дебели и здрави! Колко още му оставаха? Навярно не бяха много. Нали пили вече от часове — безкрайни часове, — да, разбира се, затова го боли ръката… А как само боли. чак до костта! Но едва ли от пиленето го боли така и цялата страна. А пулсиращата, горяща болка в куция крак — и тя ли е от работата? тОй подскочи. Не, не беше заспал, а беше сънувал с отворени очи — беше сънувал, че прерязва решетката, а не беше дори и започнал. Ето ги железните пръчки на прозореца — недокоснати, здрави и твърди както винаги. А в далечината часовниковата кула вече възвестяваше десет часа. Трябва да започне работата.
Погледна през шпионката и като видя, че никой не го наблюдава, той извади една от пилите, скрити в пазвата му.
Не, нищо му няма — нищо! Всичко е само въображение. Болката отстрани е от стомашно разстройство, от простуда или нещо подобно. И никак не е чудно — след три седмици непоносима затворническа храна и лош въздух. А болките по цялото тяло и ускореният пулс са отчасти на нервна почва и отчасти — от неподвижния живот. Да, разбира се, точно така — от неподвижния живот. Как не се сети по-рано!
И все пак трябва да поседне малко и да му попремине, преди да започне работа. Сигурно само след няколко минути ще мине.
Но когато седна, той се почувствува още по-зле. Тогава бе съвсем безпомощен пред болките и лицето му посивя от уплаха. Не, трябва да стане и да се залови за работа, да се отърси от болките. От неговата воля зависи дали ще ги чувствува, или не, а той няма да ги усеща, ще ги застави да стихнат.