Той се изправи пак и произнесе силно и ясно:
— Аз не съм болен. Нямам време да боледувам. Трябва да прережа решетките и няма да чувствувам болки.
И започна да пили.
Десет и петнадесет… десет и половина… единадесет без четвърт… Той пилеше, пилеше и при всяко изстъргване на пилата по желязото му се струваше, че някой пили собственото му тяло и мозък.
— Кой ли ще се претърка по-напред — аз или решетката? — си каза той с усмивка, стисна зъби и продължи да пили.
Единадесет и половина. Той продължаваше да пили, макар че ръката му бе вдървена и подута и едва стискаше пилата. Не, той не смееше да си почине. Остави ли веднъж проклетия инструмент, няма да му стигне вече смелост, за да започне отново.
Пред килията премина часовоят и прикладът на пушката му се чукна о горната греда на вратата. Стършелът спря;и се огледа, без да изпусне пилата от вдигнатата си нагоре ръка. Нима го бяха чули? Някакво топче, мушнато през дупчицата на шпионката, падна на пода. Той остави пилата и се наведе да го вземе. Беше свито парченце хартия.
Колко дълго бе това спущане надолу, надолу, а край него се надигат черни вълни… и как бучат!
Ах, да! Той просто се бе навел, за да вдигне листчето. Завило му се е свят, но така става на много хора, когато се навеждат. Няма му нищо… нищо.
Той вдигна листчето, поднесе го към светлината и внимателно го разгъна.
„Излезте тази вечер, каквото и да се случи. Утре преместват Щуреца на друга служба. Това е единствената ни възможност.“
Той унищожи записката, както бе направил и с предишната, взе пилата и отново се залови за работа — упорито, безмълвно и отчаяно.
Един часа. Бе работил вече три часа и шест от осемте железни пръчки бяха прерязани. Още две, после ще се покатери…
Започна да си припомня други случаи, когато бяха идвали страшните пристъпи на болестта. Последния път беше преди Нова година. Той потрепера, като си спомни ония пет нощи. Но тогава не бе започнало така внезапно, никога не бе ставало тъй неочаквано.
Той изпусна пилата, като слепец простря напред двете си ръце и обзет от пълно отчаяние, за първи път, откакто бе станал атеист, взе да се моли. Молеше се на нещо… на нищо… на всичко.
— Не тази нощ! О, нека се разболея утре! Утре всичко ще понеса — само не тази нощ!
За миг той остана неподвижен, сложил ръце на слепите си очи. После отново взе пилата и отново започна да работи.
Един и половина. Беше започнал да прерязва последната преграда. От ръкава на ризата му висяха парцали. На устните му имаше кръв, пред очите му — червена мъгла. По челото му се стичаше пот, а той все пилеше, пилеше, пилеше…
Монтанели заспа на разсъмване. Тази неспокойна, мъчителна нощ го бе изтощила и известно време той спа спокойно. После започна да сънува.
Отначало сънищата бяха неясни, объркани. Един след друг се редяха несвързани помежду си образи, появяваха се, изчезваха и всички бяха изпълнени с някакво неясно чувство за борба и болка, над всички лежеше сянката на неизразим ужас. После започна да сънува своето безсъние — старото, познато и страшно видение, което го измъчваше от години. Дори и насън той чувствуваше, че всичко това му е познато вече.
Той върви през някакво голямо празно място и търси тих кът, където може да легне и да заспи. Навсякъде е пълно с хора — те ходят нагоре и надолу, приказват, смеят се, викат, молят се, бият камбани, удрят някакви металически инструменти. От време на време той се отдалечава малко от шума и ляга — ту на тревата, ту на дървена скамейка или на каменна плоча. Затваря очи, закрива ги с двете си ръце от светлината и си казва: „Сега ще заспя“. Но тълпите отново се спущат към него, реват, крещят, викат го по име, молят го: „Събуди се! Събуди се веднага, ти си ни нужен!“
И после — влиза в някакъв огромен дворец с много разкошни стаи, с легла, дивани и ниски меки кресла. Нощ е и той си казва: „Най-после тук ще намеря тихо място, където мога да поспя“. Но щом си избира една тъмна стая и ляга, някой влиза с лампа в ръка, свети безмилостно в очите му и казва: „Стани, викат те!“ п.
Той става и тръгва отново, залита, спъва се като смъртно ранено същество. Чува как часовници бият един и разбираме половината от нощта вече е изминала — скъпоценната и тъй кратка нощ. Два, три, четири, пет — а в шест часа целият град ще се събуди и няма да има вече тишина.
Той влиза в друга стая, иска да легне на едно легло, но някой скача от възглавниците и вика: „Леглото е мое!“ И той пак се отдалечава с отчаяние в душата.