Часовникът съобщава час подир час, а той все скита отстая в стая, от къща в къща, от коридор в коридор. Страшната бледна зора пълзи все по-близо и по-близо. Часовниците удрят пет. Нощта е изминала, а той не е могъл да си почине. О, мъка! Започва нов ден — нов ден!
Той влиза в някакъв дълъг подземен коридор, нисък, сводест и сякаш безкраен. Осветяват го ослепителни лампи и свещници. През решетките на покрива се носи шум от танцуване, смях и весела музика. Там горе в света на живите хора навярно има някакво празненство. О, да би могъл да намери място, където да се скрие и да заспи. Едно малко местенце, пък ако ще, да бъде и гроб, отворен гроб, с дъх на смърт и на гнило… Какво значение има това, стига само да може, само да поспи!
„Гробът е мой!“ Това е Гладис. Вдигнала глава над прогнилия саван, тя го гледа втренчено. Тогава той пада на колене и простира ръцете си към нея.
„Гладис! Гладис! Имай малко милост към мене. Позволи ми да се сместя тук и да поспя. Не те моля за любов. Няма да те докосна, няма да ти говоря. Позволи ми само да легна до тебе и да заспя! О, мила, откога не съм спал! Не мога да издържа още един ден. Светлината ослепява душата ми. Шумът разбива мозъка ми на прах. Гладис, нека легна тук и поспя!“
И той иска да покрие очите си с нейния саван. Но тя се отдръпва и крещи: „Това е светотатство! Ти си свещеник!“
И той пак върви и върви. Излиза на морския бряг, на голите скали, огрени от ослепяваща светлина, където с глух, непрестанен стон се плиска водата.
„Морето ще бъде по-милостиво — казва той, — и то е уморено до смърт и не може да заспи.“
Тогава от дълбините се възправя Артур и извиква силно:
„Морето е мое!“
— Ваше преосвещенство! Ваше преосвещенство!
Монтанели се стресна и се събуди. Прислужникът му чукаше на вратата. Монтанели стана механично и отвори, а прислужникът видя дивия поглед и изплашеното му лице.
— Ваше преосвещенство, болен ли сте? Той потърка челото си с ръце.
— Не, спях, а ти ме стресна.
— Много съжалявам. Стори ми се, че рано сутринта ви чух да ходите и предположих…
— Късно ли е вече?
— Часът е девет и комендантът дойде. Казва, че работата е много важна и тъй като знае, че ставате рано…
— Долу ли е той? Ще дойда веднага. Монтанели се облече и слезе.
— Боя се, че посещението ми е малко безцеремонно, ваше преосвещенство — започна комендантът.
— Надявам се, че не се е случило нещо?
— Нещо! Риварес почти успя да избяга.
— Щом не е успял напълно, значи няма никаква беда. Как стана това?
— Намерен е на двора точно до малката желязна врата. Когато патрулът обхождал двора в три часа сутринта, един от войниците се спънал в нещо на земята. Донесли фенер и намерили Риварес паднал на пътеката в безсъзнание. Веднага вдигнали тревога и ме повикаха. А като огледах килията му, видях, че всичките железа на решетката са прерязани и на едно от тях е завързано въже, направено от разкъсана ленена риза. Той се е спуснал от прозореца и е пропълзял по стената. Желязната врата, която води към подземните тунели, се оказа отключена. Това подсказва, че стражата е била подкупена.
— Но защо е намерен на пътеката? Да не би да е паднал от стената и да се е наранил?
— Най-напред и аз си помислих това, ваше преосвещенство, но лекарят на затвора не намира никакви следи от падане. Войникът, който беше дежурен вчера, казва, че снощи, когато занесъл вечерята на Риварес, той изглеждал много болен и не хапнал нищо. Но това са глупости! Болен човек не би могъл да изпили решетките и да пропълзи по горната част на стената. Това е немислимо.
— Той сам не дава ли някакви показания?
— Той е в безсъзнание, ваше преосвещенство.
— Още?
— От време на време той сякаш идва малко на себе си и изохква, после отново загубва съзнание.
— Това е много странно. Какво мисли лекарят?
— Не знае какво да мисли. Не намира признаци на сърдечно страдание, което би могло да обясни състоянието му. Но каквото и да е, то е дошло внезапно, почти в момента, когато бягството щяло да завърши успешно. Лично аз смятам, че той е бил повален от ръката на милостивото провидение.
Монтанели леко се намръщи.
— Какво ще правите с него? — попита той.
— Този въпрос ще реша в близките няколко дни. Но засега аз получих добър урок. Ето какъв е резултатът от свалянето на оковите — с това ни най-малко не искам да изразя неуважение към ваше преосвещенство…
— Надявам се — прекъсна го Монтанели, — че поне няма да му сложите отново белезици, докато е болен. Човек в такова състояние, каквото описвате вие, трудно би могъл да направи нов опит за бягство.
— Ще се погрижа добре да не може — промърмори под носа си комендантът, като излизаше. — Негово преосвещенство нека сантименталничи, колкото си ще. Риварес е доста здраво окован сега и болен или не — ще стои така.