Колата на Саймън се откъсна рязко от бордюра. Гумите изсвириха. Тони го проследи с поглед как взема прекалено бързо завоя. Искрено се надяваше това да е най-големият риск, на който момчето се излага, докато убиецът на Шаз бъде заловен. Що се отнасяше до него, последното нещо, което можеше да го разтревожи, бе някоя катастрофа.
Бълнуването също имаше своите добри страни. Когато по лицето й се стичаше пот от треската и засъхваше в поредния пласт мръсотия по лепкавата й кожа, тя можеше да потъне в халюцинации, далеч по-приятни от действителността.
Дона Дойл лежеше сгушена до стената, вкопчена във видения от детинските си спомени, сякаш те можеха да я спасят по някакъв начин. Една година майка й и баща й я бяха завели на панаира в Лийдс, който се организираше в деня на свети Валентин. Тя си спомняше захарния памук, вкуса на хотдог с лук, калейдоскопа от пъстри светлини около въртележката, и как градът, видян от виенското колело, приличаше на витрина на бижутерски магазин. Помнеше как гондолата се полюляваше леко в студения нощен въздух, помнеше и неоновата пъстрота на панаира, проснат като килим в нозете й.
На стрелбището татко бе спечелил голямо, яркорозово плюшено мече. На бялата му муцунка беше избродирана глуповата усмивка. Това бе последният подарък, който и направи, преди да умре. Той беше виновен, мислеше Дона, подсмърчайки. Ако не беше умрял, нищо такова не би могло да се случи. Нямаше да бъдат бедни, тя нямаше да започне да мечтае как ще стане телевизионна звезда, щеше да слуша майка си, да си учи уроците и после да влезе в университета.
Сълзи започнаха да се процеждат от ъгълчетата на очите й. Тя удари със стиснат юмрук по стената.
— Мразя те! — крещеше тя на смътния образ пред себе си — слаб мъж с изпито лице, който бе обожавал дъщеря си. — Мразя те, копеле мръсно!
Отчаяните хлипове накрая я изтощиха дотолкова, че съзнанието за щастие отново я напусна.
Нахаканото поведение, което отличаваше Леон от колегите му, бе изтрито като с гума. Вместо това той бе възприел наглото, упорито мълчание, което сам бе виждал у много млади чернокожи мъже — и в затвора, и на улицата. Улицата, на която принадлежеше и той. Независимо от това, че притежаваше полицейска карта, която го представяше като един от тях, той знаеше, че двамата йоркширци, седнали от другата страна на масата, си остават за него въплъщение на Белия човек.
— И така, Леон — казваше привидно добродушно Уортън, — това, което ни съобщаваш, съвпада с показанията на следовател Халам. Двамата сте се срещнали в четири следобед и сте отишли на боулинг. После сте минали за по едно питие в „Гербът на Кардиган“, и накрая сте се срещнали със Саймън Макнийл, за да вечеряте заедно.
Той се усмихна окуражаващо.
— Следователно нито един от вас двамата не е убил Шаз Боуман — намеси се Маккормик. Леон вече го беше определил като расист — плоското му розово лице беше абсолютно безчувствено, очите му — студени като камък, надменен присмех напираше на постоянно влажните му устни.
— Никой от нас не е убил Шаз, човече — Леон умишлено проточи последната дума. — Тя беше наше момиче. Може и да не сме работили дълго заедно, но държим един на друг. Губите си времето с нас.
— Трябва да изпълним рутинните си задължения, сам знаеш — отвърна Уортън. — След като се каниш да ставаш профайлър, сигурно си наясно, че деветдесет процента от убийствата се извършват от роднини или любовници на жертвите. Когато Саймън се появи, как изглеждаше?
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Добре, ще те попитам по друг начин. Стори ли ви се възбуден, нервен, уплашен?
Леон поклати глава.
— Нищо подобно. Стори ми се малко по-мълчалив от друг път, но реших, че това е заради отсъствието на Шаз. Знаех, че си пада по нея, и сигурно беше разочарован, задето тя не дойде.
— Кое те накара да мислиш, че той си пада по нея?
Леон разпери ръце.
— Най-различни неща. Нали разбирате. Начинът, по който постоянно се опитваше да я впечатли. Все се оглеждаше за нея. Постоянно я споменаваше — все неща, които човек прави, когато е влюбен, нали ви е ясно?
— Как мислиш, тя също ли си падаше по него?
— Не мисля, че Шаз си падаше изобщо по някого. Поне не в сексуален смисъл. Мен ако питате, тя беше толкова побъркана на тема работа, че не й оставаше време да мисли за секс. Мисля също, че на Саймън надали щеше да му се отвори парашутът. Освен ако се окажеше, че той има нещо, което тя умира да притежава — като например тайното досие на някой сериен убиец.