Той стана и закрачи из стаята. Вече нищо не му идваше на ум.
— Достатъчно — измърмори той отчаяно. Взе сакото си от стола, на който го беше хвърлил, и го навлече отново. Реши да се разходи до близкия магазин и да си купи вестник — тъкмо щеше да се поразведри.
— Хайде да не се лъжем — продължи той диалога със себе си, докато отваряше външната врата. — Искаш да видиш какво са казали онези дръвници на вечерната пресконференция.
Мина по алеята между двете лехи, в които проскубани розови храсти водеха безнадеждно сражение с урбанизацията. Когато излезе навън и тръгна по улицата, забеляза невзрачна кола, паркирана отсреща, в която седяха двама мъже. Единият тъкмо излизаше от колата, а другият палеше прекалено ентусиазирано мотора. Стреснат, той разпозна всички отличителни белези на доста любителско проследяване. Възможно ли бе да хабят силите на хората си, за да го следят?
На ъгъла спря и започна да разглежда витрината на „Дрънкулки“ — магазин за сувенири с много претенции без никакво покритие. Гордият собственик миеше редовно витрината, благодарение на което Тони можа, оглеждайки се в нея, да види какво става зад гърба му и надолу по улицата. Човекът, който бе излязъл от колата, се мотаеше около автобусната спирка и се правеше, че чете разписанието. Тъкмо с това показваше, че не е местен — всички местни жители познаваха достатъчно добре анархията в конкурентните автобусни фирми, и приемаха разписанието в най-добрия случай като лоша шега.
Тони продължи към ъгъла. Докато пресичаше улицата, успя отново да погледне през рамо. Колата бе обърнала и сега пълзеше по улицата на около петдесет ярда зад него. Нямаше никакво съмнение. Ако това бе най-доброто, на което бе способна местната полиция, убиецът на Шаз Боуман нямаше никакъв повод за безпокойство.
Изгубил интерес към предполагаемите си колеги, Тони си купи вестник и започна да го прелиства, докато вървеше бавно обратно към къщи. Най-доброто, което можеше да се каже, бе че още не бяха казали нещо, с което да направят полицията за смях. Всъщност не бяха казали почти нищо. Или внимаваха да не изтече информация, или просто не разполагаха с такава. Тони се опасяваше, че знае кой от вариантите отговаря на истината.
Когато се прибра, отиде до прозореца, за да дръпне пердето и да зашити екрана на компютъра от силните слънчеви лъчи. Затърси с поглед хората, които го следяха. Бяха се прибрали отново в колата и си седяха вътре. Какво чакаха? Какво смятаха, че би могъл да направи той?
Каза си, че ако не беше толкова ужасно поради вероятните последици, би могло да бъде смешно. Взе слушалката и набра мобилния телефон на Пол Бишоп. Когато чу гласа му, Тони започна без увърталия:
— Пол? Ако щеш вярвай, но Маккормик и Уортън са си навили на пръста, че убиецът на Шаз е някой от отдела, защото сме били единствените хора, които е познавала тук.
— Знам — гласът на Бишоп звучеше потиснато. — Но какво искаш да направя? Случаят си е техен. Ако това ще те поуспокои, мога да ти кажа, че са се свързали и с предишната й месторабота, за да разберат дали някой от местните престъпници може да й е имал зъб и да я е последвал чак в Лийдс. Засега обаче няма никакъв резултат. Затова пък полицейската служителка, под чието ръководство е работила преди, твърди, че е искала нейното посредничество, за да си уреди среща с Джако Ванс същата сутрин. Очевидно Шаз Боуман е била твърдо решена да продължи диренето по онази нейна налудничава идея с непълнолетните момичета.
Тони въздъхна облекчено.
— Е, слава Богу. Сега може би най-сетне ще започнат да ни приемат сериозно. Искам да кажа, поне ще се запитат защо Ванс не се е обадил, за да каже, че Шаз е била в дома му в събота сутринта. Снимката й е публикувана във всички вестници.
— Не е толкова просто — каза Бишоп. — В интерес на истината съпругата на Ванс се обади само минути след бившата шефка на Боуман, и каза, че Шаз е била у тях в събота. Каза, че съпругът й още не е видял вестниците. Така че засега не може да се твърди, че някой крие нещо.
— Няма ли поне да разговарят с него?
— Сигурно ще го направят.
— Това означава, че трябва да го третират като заподозрян.
Тони чу как Бишоп въздъхна.
— Кой знае? Лошото е там, че аз мога да правя намеци, но нямам властта да ги спра да правят каквото им хрумне.
— Разбрах, че си се съгласил с настояването им работата на отдела да бъде временно прекратена — каза Тони. — С това поне не е било нужно да се съгласяваш.