Тя погледна часовника си.
— Джако всеки момент ще си дойде. Сигурно е попаднал в някое задръстване. Предполагам, че същото важи и за Бетси — личната ми асистентка.
— Да, разбирам — отвърна Уортън. — Ако нямате нищо против, можем да започнем и без тях. Ще поговорим с госпожица Торн и господин Ванс, когато се появят. — Той сведе поглед към папката, отворена на коленете му. — Разбрах, че сте разговаряли по телефона с младши следовател Боуман, в деня, преди да умре. Как стана това?
— Имаме две телефонни линии — една за мен и една за Джако. Те не са включени в телефонния указател, пазим ги в тайна. Номерата са известни само на няколко души. Когато излизам, прехвърлям моя номер на мобилния си телефон. Тя се свърза с мен по този номер — мисля, че беше около осем и половина в петък сутринта. Работех с едно момиче от моя екип и тя вероятно може да потвърди часа.
Преценявайки, че има опасност да започне да скача от тема на тема — явен признак на притеснение — Мики замълча за миг.
— Оказа се обаче, че не ви търси някой от екипа? — попита Уортън.
— Да. Беше непознат за мен глас. Представи се като младши следовател Боуман от лондонската полиция и помоли за среща с Джако. С мъжа ми.
Уортън кимна окуражаващо.
— А какво отвърнахте вие?
— Обясних й, че е избрала моя номер, тя се извини и каза, че са й го дали като негов директен телефон. Попита дали той е при мен, а когато й казах, че го няма, попита може ли да остави съобщение за него. Обикновено не изпълнявам задълженията на негова секретарка, но тъй като все пак говорех с човек от полицията и не знаех за какво става дума, реших да запиша съобщението й и да му го предам. — Тя се усмихна плахо — изпълняваше ролята на плаха жена, изпълнена с неувереност при общуване с представители на закона. Преиграваше видимо, но Уортън явно не забелязваше нищо.
— Постъпили сте разумно, госпожо Морган — каза Уортън. — Какво беше съобщението?
— Тя каза, че става дума за обикновена формалност, рутинна работа, но се налагало да разговаря с него във връзка с някакво дело, по което работела. Била ангажирана през седмицата и помоли да се видят в събота, по което и да е време, стига да му е удобно. Остави и телефон, на който да я търси при нужда.
— Запазихте ли този номер? — попита Уортън, просто защото такива бяха стандартните изисквания.
Мики взе един бележник и му го подаде.
— Както виждате, ангажиментите ми за всеки ден се записват на нова страница. Тук записвам всичко, съобщения, нови идеи за програмата, неща, свързани със семейството.
Тя посочи няколко реда в началото на страницата.
Уортън прочете:
— „Мл. Следовател Шарон Боуман. Джако — ср.???? събота, когато ти е удобно. 307 4676, сержант Дивайн“. — Това потвърждаваше сведенията, които сержант Дивайн им бе дала по телефона, но Уортън държеше да се подсигури двойно. — Това лондонски номер ли е?
Мики кимна.
— Да. 0171 — кодът е като нашия, затова не го записах. Логично, нали? Тя беше служителка на лондонската полиция.
— Тя беше командирована в един отдел в Лийдс — каза той бавно. — Затова и живееше там, госпожо Морган.
— О, разбира се — каза тя отпаднало. — Разбирате ли, не знам защо, не бях обърнала внимание на този факт. Странно.
— Наистина — каза Уортън. — И така, вие предадохте съобщението на вашия съпруг и това беше всичко?
— Записах се на гласовата му поща. По-късно той спомена, че я е поканил да дойде у дома в събота сутринта. Знаел е, че няма да имам нищо против, защото и без това заминавахме с Бетси за Льо Туке, искахме да си починем през уикенда.
Тя отново го ощастливи със сияйна усмивка. Уортън се зачуди мрачно защо жените в собствения му живот никога не изглеждаха толкова щастливи, че са в неговата компания.
Преди да успее да зададе следващия въпрос, по паркета отекнаха стъпки. Той се извърна леко. Вратата зад него се отвори. Първото му впечатление от Джако Ванс беше, че под скъпия костюм на този човек се крие неистова концентрирана енергия. Личността му неудържимо привличаше погледа, дори когато вършеше нещо съвсем обикновено — както сега, когато прекоси стаята и протегна към него лявата си ръка.