Ето я и нея — в центъра на шествието. Стоеше върху пиедестал, движен от малък камион, покрит с хартиени цветя. В трескавото си бълнуване тя виждаше цветята огромни, като зелки. Беше облечена като Принцеса на розите и сияеше цялата сред пластовете колосани фусти. Великолепието на случая я караше да забравя, че в този топъл следобед кожата й се възпаляваше от допира на изкуствената материя и че краищата на пластмасовата диадема се забиват в меката плът зад ушите й. Докато се рееше в мъглявината между бълнуване и действителност, Дона се чудеше защо слънцето припича с такава тропическа ярост, та я избиваше пот, а после по тялото й плъзваха тръпки.
Някъде встрани, извън съзнанието й, отеклата, посиняла плът, която висеше безполезно край тялото й, продължаваше да гние и да изпраща отрови в тялото й, достигнало предела между отравяне и оцеляване. Вонята на гнило и разкапаната плът бяха само външни белези на по-дълбок гнилостен процес.
Тялото й очакваше с нетърпение смъртта да постави начало на окончателното му разложение.
Когато излезе от колата, за да затвори вратата на гаража, Алан Бринкли забеляза, че дъхът му излиза на облачета в нощния въздух. Нощта беше мразовита. Зимата затягаше прегръдката си. Добре, че нямаше да се наложи да ходи дълго пеш до набелязания обект. Щеше да е неприятно, ако пръстите му премръзнеха и започнеше да пипа несръчно. Но пък скоро щеше да се посгрее на хубав огън, мислеше си той насмешливо, докато чакаше отоплението на колата да се включи на пълни обороти.
Беше избрал една фабрика за бои, която се намираше в най-отдалечения край на един индустриален квартал към края на града. Този път не се налагаше да оставя колата си надалеч, защото точно до фабриката имаше авторемонтна работилница. Край нея винаги имаше паркирани по няколко коли на различни етапи от боядисване или ремонт. Една повече нямаше да направи впечатление никому. Не че имаше кой да я забележи. Знаеше със сигурност, че пазачът, който охраняваше обектите в района, никога не е на мястото си между два и три и половина. Беше го следил достатъчно дълго, за да разбере, че човекът е жертва на алчността на шефовете си. Възложено му беше да охранява прекалено много обекти и той нямаше възможност да държи всички едновременно под око.
Навлезе в тесния проход между високите складови постройки, през който се навлизаше в квартала, и насочи бавно колата към авторемонтната работилница. Загаси мотора и фаровете, после провери още веднъж да не е забравил някоя от необходимите му вещи. Всичко си беше на място — канапът, вмирисаната на бензин медна запалка, пакет със седемнайсет цигари, омачкан кибрит, снощният вечерен вестник, швейцарското джобно ножче и смачканата носна кърпа, изцапана с машинно масло. Приведе се напред и извади от жабката малкото, но мощно фенерче. После затвори очи и си пое три пъти дълбоко дъх. Беше готов.
Излезе от колата и бързо се огледа. Погледът му се плъзна по колите край авторемонтната работилница. Мерна и предната част на един воксхол, паркиран край склада, точно на завоя на уличката, която водеше насам. Не си спомни, че само преди минути, когато той минаваше по този път, воксхолът не беше там. Не се чуваше шум на двигател, не светеха и фаровете, и той не видя нищо обезпокоително. Когато се убеди, че наоколо не се забелязва движение, той се упъти към фабриката за бои. „Този път ще бъде голямо шоу“, мислеше си той със задоволство. Нищо чудно, когато фабриката рухне, да повлече със себе си и съседните сгради. Още няколко такива пожара и Джим Пендълбъри, ще не ще, трябва да плюе на бюджета и да го назначи на постоянна работа. Това нямаше да му помогне да изплати дори лихвите на дълговете, които двамата с Морийн бяха успели да натрупат, но щеше да държи кредиторите на разстояние, докато Алан намери начин да разреши проблемите им веднъж завинаги.
Бринкли тръсна глава, за да пропъди тревожните мисли и ужаса, които се надигаха всеки път, когато допуснеше сянката на дълговете да падне върху него. Не можеше да си свърши работата, ако не работи съсредоточено, а спомнеше ли си сумата, която дължеше, му се завиваше свят, така че дори не би могъл да прекоси улицата. Непрекъснато си повтаряше, че върши това, защото няма друг начин да оцелее. Онзи нещастник, който загина последния път, вече бе изгубил битката, която Бринкли тъкмо започваше да води. С него нямаше да стане така. Той щеше да се справи. Затова сега трябваше да не се разсейва и да се опита да постигне целта си, без да го хванат.