— Всичко стана много набързо — каза тя без по-нататъшни обяснения и отвори вратата на колата.
Пазачът не прояви любопитство.
— Ще останеш ли тук през нощта? — попита той, оглеждайки паркинга за подходящо място.
— Не, няма да остана за дълго — отвърна твърдо Шаз, запали колата и потегли бавно между редиците коли, следвайки указанията на пазача. Паркира на посоченото й място, излезе и отиде при него.
— Ще ти отключа входа за нагоре — каза той. — Е, как е в студения Север?
Шаз се усмихна и отбеляза само:
— Футболът е на по-високо ниво.
Пазачът отвори масивната врата от дебело стъкло и метал и я покани да влезе. „Добре, че не съм терорист“, каза си Шаз, докато чакаше асансьора.
На третия етаж отиде до една врата по средата на постлания с килим коридор. Последва дълго мълчание. Шаз издишваше бавно през нос, опитвайки се да потисне вълнението, от което почти й се повдигаше. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато дочу тихи стъпки. Тежката врата се открехна.
В пролуката се видя чорлава кестенява коса, подпухнали кафяви очи със сенки под тях и бръчици между веждите, чип нос и уста, раззината в прозявка, полуприкрита зад масивна ръка с къси, добре поддържани нокти.
Този път пестеливата усмивка на Шаз грейна и в очите й. Топлината й накара Крис Дивайн да се разтопи, и то не за първи път, откакто се познаваха. Тя смъкна ръка от устата си, но не я затвори. Учудването, изписано по лицето й, отстъпи място на радост, а после на смущение.
— Ще ме черпиш ли едно кафе? — попита Шаз.
Крис отстъпи неуверено назад, отвори широко вратата и каза:
— Влизай.
Хубавите неща не стават лесно. Той си повтаряше непрекъснато тази фраза през двата дни на мъчително очакване, макар че тъкмо този урок надали би могъл да забрави. Детството му беше помрачено от наложената желязна дисциплина, всеки опит да се разбунтува или да постъпи лекомислено биваше жестоко потискан. Научи се да не показва истинските си мисли, да реагира любезно, спокойно и приемливо на всичко, което хората биха могли да му причинят. Друг човек може би щеше да прояви признаци на кипящата възбуда, която му причиняваше мисълта за Дона Дойл, но не и той. Беше привикнал да се преструва до съвършенство. Никой не би могъл да забележи дори за миг, че мислите му витаят в съвсем други сфери, че е напълно откъснат от заобикалящата го действителност. Тази способност го беше спасявала навремето; сега му осигуряваше безопасност.
В мислите си беше с нея, чудеше се дали е спазила обещанието си, представяше си вълнението, което сигурно бушуваше и в нейната кръв. Представяше си я напълно променена от скритото оръжие на тайната, убедена, че знае повече от вестникарските астролози, защото й е известно какво се крие в бъдещето й.
Разбира се, представите й за бъдещето изобщо не съвпадаха с неговите, това беше ясно. Трудно би било да си представим по-драстична разлика от тази между неговите и нейните фантазии — без нито един обединяващ фактор. Като изключим оргазма.
Изпитваше допълнително удоволствие да си я представя как гради напълно погрешна представа за бъдещето си. Този таен трепет се примесваше, а понякога биваше и изместен от хладното острие на страха при мисълта, че тя няма да удържи на думата си. Страхът го пронизваше, докато играеше компютърни игри с раково болни деца. Представяше си как точно в този момент Дона си шушука с най-добрата си приятелка и споделя голямата си тайна. Това беше рискът, който той поемаше всеки път. И всеки път се оказваше, че е преценил шансовете си до съвършенство. Нито веднъж не се бе случило някой да дойде да го търси. Поне не във връзка със следствията. Имаше един случай, когато отчаяните родители на едно момиче бяха помолили да отправи апел за издирване в своето предаване, защото, както казаха те, където и да бе избягала, дъщеря им за нищо на света не би изпуснала нито едно излъчване на „Визитите на Ванс“. Очарователна ирония на съдбата, толкова вълнуваща, че месеци наред получаваше ерекция само като си спомнеше за този случай. Нямаше как да ги уведоми, че единствения начин, по който биха могли да разговарят с дъщеря си отсега нататък, е с помощта на медиум.
Две нощи поред си лягаше много рано и се събуждаше на зазоряване с бясно биещо сърце, усукан във влажните от пот чаршафи. Каквото и да бе сънувал, беше изключено да продължи да спи. Бродеше из тясната хотелска стая и ту нервничеше, ту изпадаше във възторг.