— Икономистите твърдят, че чистите пари прочистват мръсните. Същото е и в журналистиката. Поднеси им нещо по-интересно и веднага ще забравят мръсната малка клюка.
— Така е, не споря. Какво имаш предвид?
— Какво ще кажеш за „Нова любов в болницата. Героят Джако и телевизионната звезда“? — Той повдигна едната си вежда. Мики се зачуди дали е упражнявал този израз пред огледалото като тийнейджър.
— Каква полза имаш ти от това? — попита тя, след като двамата се бяха огледали внимателно един друг, като че ли се проучваха взаимно като типаж за влюбена двойка.
— Тишина и спокойствие — отвърна Джако. — Нямаш представа от броя на жените, които имат доброто намерение да ме спасят от мъките.
— Някоя от тях може да се окаже истинската.
Джако се изсмя сухо и горчиво.
— Нали си чувала принципа на Граучо Маркс? Не искам да бъда член на нито един клуб, който би ме приел за свой член. Жена, която е толкова откачена да мисли, че имам нужда от спасяване и че тя е тази, която може да ми помогне, е по дефиниция най-неподходящата за мен на света. Не, Мики, това, от което се нуждая, е прикритие. Така че когато изляза оттук — а това ще стане скоро — да мога да продължа живота си, без всяка малоумна курва в страната да живее с мисълта, че аз съм човекът, който ще й осигури лъскав живот. Не ми трябва човек, който изпитва съжаление към мен. А докато не се появи човекът, който ми трябва, ще използвам еротичния еквивалент на бронирана жилетка. Приемаш ли да изпълняваш тази функция?
Сега вече той започна да се чуди какво прикрива нейният поглед. Мики отново се владееше съвършено, поддържайки израз на учтив интерес — нещо, което по-късно щеше да й свърши отлична работа в ролята й на любима интервюираща журналистка на нацията.
— Не умея да гладя — отвърна тя.
— Винаги съм се чудел какво точно прави отговорникът за връзки с обществеността — парира Джако със суха насмешка.
— Не го казвай пред Бетси.
— Спазарихме ли се?
Джако покри ръката й със своята.
— Спазарихме се — отвърна тя, измъкна ръката си и стисна пръстите му.
Тежката воня блъсна Карол в носа още щом отвори вратата на колата си. Няма нищо по-отвратително от миризмата на изгоряло човешко месо, а доловиш ли я веднъж, никога не можеш да изтриеш спомена от съзнанието си. Като се опитваше да не се дави забележимо, тя се отправи към Джим Пендълбъри, който като че ли даваше импровизирана пресконференция, осветен от преносимите прожектори на пожарникарите. Тя забеляза журналистите още щом шофьорът й навлезе с колата в паркинга, и помоли да я остави малко встрани, по-далеч от редицата аленочервени коли, където пожарникарите все още обливаха тлеещия склад с водни струи. По-назад се тълпяха около половин дузина полицаи. Един-двама следяха приближаването на Карол с известен интерес, но скоро се обърнаха към далеч по вълнуващата гледка на догарящия огън.
Карол спря по-встрани, докато Пендълбъри продължаваше да дава кратки и предпазливи отговори на представителите на местната преса и местните радиостанции. Като разбраха, че на този етап надали ще научат нещо интересно от началника на пожарната, те започнаха да се разотиват. Ако някой бе забелязал блондинката, облечена в шлифер, която стоеше малко по-назад, вероятно я бе счел също за репортер. Засега само криминалните репортери познаваха Карол, а беше прекалено рано, за да може събитието да се превърне от новина в репортаж за престъпление. Щом нощните репортери кажеха някъде, че пожарът във фабриката не само е отнел човешки живот, но може и да е резултат на палеж, сутрешната задача щеше да очаква чакалите от криминалния отдел на поднос. Нищо чудно един-двама от тях да бъдат изритани безцеремонно от леглото, също както стана и с нея.
Пендълбъри я поздрави с мрачна усмивка.
— Миризмата на ада — отбеляза той.
— Недвусмислено.
— Благодаря, че дойде.
— Благодаря, че ме уведоми. Иначе щях да разбера едва сутринта в офиса, от нощната сводка. А в такъв случай бих пропуснала насладите, предлагани от съвсем прясно местопрестъпление — отвърна сухо Карол.
— След онзиденшния ни разговор предположих, че това е съвсем по твоята част.
— Мислиш ли, че е нашият подпалвач?
— Не бих ти се обадил в три и половина през нощта, ако не бях почти убеден — каза Пендълбъри.
— Какво е положението тук?
— Искаш ли да погледнеш?