Погледна часовника си и установи, че е малко след десет. Отиде в спалнята и се преоблече. Сложи джинси, една от малкото си тениски и джинсово яке. Намери във високите вградени шкафове един голям сак, после извади бейзболна шапка, към която бе прикрепена много качествена прошарена перука и нахлузи и двете. Ефектът беше забележителен. Когато добави и очила с обикновени прозрачни стъкла и тънки рамки, и пъхна две меки подплънки в хлътналите си бузи, той се преобрази напълно. Можеха да го разпознаят единствено по протезата. Но Джако беше намерил изход.
Излезе от къщата, като внимателно заключи вратата зад себе си, и отвори колата на Шаз. Постара се да запомни точната позиция на шофьорската седалка, после влезе вътре и я пренагласи, за да има къде да разположи по-дългите си крака. Трябваха му няколко минути, за да се ориентира в арматурното табло и да се убеди, че ще може да движи лоста за скорости и да шофира едновременно. После потегли, като спря само за миг, колкото да пусне плика в една пощенска кутия на Ладброук Гроув. Когато навлизаше в шосе M1 малко след единадесет, той си позволи да се усмихне на себе си. Шаз Боуман щеше да съжалява искрено, че се е осмелила да му се изправи на пътя. Но не за дълго.
Първоначално я заболя схванатият крак. Болката прониза като назъбен нож мътното й съзнание. Инстинктивният й опит да се изправи и да разкърши мускулите предизвика жестока болка в китките. Все още бе напълно дезориентирана, а главата й пулсираше болезнено, като че ли някой я блъскаше с чук. Шаз се насили да отвори очи, но не видя нищо. Тогава забеляза, че лицето и е обвито с някакъв влажен плат. Беше нещо като качулка от мека материя, която покриваше цялата й глава и беше така здраво пристегната на шията, че й бе трудно да преглъща.
Постепенно започна да осъзнава положението си. Лежеше на една страна върху някаква твърда повърхност, ръцете й бяха вързани на гърба и връзките се впиваха жестоко в китките й. Глезените й също бяха вързани, и двете примки бяха свързани така, че тя почти не можеше да помръдне. Всеки опит да опъне крака или да се помести й причиняваше прекалено жестоки болки. Нямаше представа дали помещението, в което се намира, е малко или голямо, и изобщо не се опита да провери след адската болка, която изпита, щом само понечи да се обърне.
Не знаеше колко време е била в безсъзнание. Последното нещо, което помнеше, бе засмяното лице на Джако Ванс, надвесен над нея — усмихваше се безгрижно, убеден, че никой никога няма да приеме на сериозно твърденията на това новоизлюпено детективче. Не, не беше точно така. Имаше още нещо, но не бе в състояние да си го припомни. Шаз си наложи да диша дълбоко, за да се поуспокои и да си припомни всичко, което бе видяла. Споменът започна да добива образ. Бе забелязала с периферното си зрение как той вдига дясната си ръка и замахва с все сила, сякаш с тояга. Това бе наистина последното, което помнеше.
Със спомена дойде и страхът — по-мъчителен от всякакво физическо страдание. Никой нямаше представа къде се намира тя, никой, освен Крис, която така или иначе не очакваше Шаз да й се обади. Не беше казала на никой друг, дори и на Саймън. Не бе намерила сили да се изложи отново на присмеха им, колкото и приятелски да беше. А сега страхът да не стане смешна щеше да й струва живота. Шаз не си правеше никакви илюзии. Беше задала на Джако Ванс такива въпроси, че бе невъзможно да не е разбрал какво знае тя — че той е убиец-психопат. Но Ванс не бе изпаднал в паника, както се бе надявала. По някакъв начин бе успял да прецени, че тя работи самостоятелно. Бе разбрал, че макар изводите й да представляват заплаха за него, може да отложи залавянето си, като се отърве от нея — ченгето — единак по следите на някакво свое хрумване. Премахването на Шаз щеше и в най-лошия случай да му даде време да замете следите си или дори да напусне страната.
Шаз почувства как внезапно я избива пот. Нямаше никакво съмнение. Щеше да умре. Единственият въпрос беше как.
Оказа се, че е била права. И тъкмо това щеше да стане причина за смъртта й.
Полин Дойл беше отчаяна. Полицията отказваше да приеме изчезването на Дона като нещо повече от обикновено бягство от дома. „Сигурно е заминала за Лондон. Няма смисъл да я търсим тук“ — бе казал униформеният дежурен, когато го бе притиснала една вечер.
Тя можеше да ходи по улиците и да крещи, че някой е отвлякъл дъщеря й, но липсващите дрехи бяха напълно достатъчно доказателство в очите на преуморените полицаи, че Дона Дойл е просто още едно хлапе, отегчено от живота у дома и убедено, че някъде все още има улици, настлани със златни плочи. Достатъчно бе да видиш снимката й, тази знаеща усмивка, за да ти стане ясно, че момичето далеч не е било такова въплъщение на невинността, както го представяше горката му заблудена майка.