Джако Ванс огледа делото си и видя, че се е справил добре. Тъй като към другите убийства го бяха тласкали съвсем различни подбуди, той никога не бе виждал резултатите в чисто естетическа светлина. Но това тук беше произведение на изкуството, заредено с дълбок символизъм. Зададе си въпроса дали ще се намери достатъчно проницателен човек, който да схване оставеното от него послание и дали, ако го схване, би се придържал към него. Не му се вярваше да стане така.
Приведе се напред и измести малко хартията в скута й. След това, напълно доволен, си позволи да се усмихне. Оставаше му само да провери да не е оставил някакви следи. Започна да претърсва методично апартамента — сантиметър по сантиметър, включително и кошчетата за боклук. Беше привикнал към близостта на трупове, така че тленните останки на Шаз не го притесняваха ни най-малко. Беше се успокоил дотолкова, че докато претърсваше кухнята, започна да си тананика тихичко.
В стаята, която тя бе превърнала в свой кабинет, откри много повече уличаващи данни, отколкото бе очаквал. Кутия с ксерокопия на страници от вестници, купчина листове с набързо нахвърляни бележки, файлове на хард диска на нейния лаптоп и същите файлове, копирани на дискета, разпечатки на различни чернови на анализа, чийто окончателен вариант се намираше в папката, която тя носеше тази сутрин. Нещо по-лошо — не можеше да открие никъде файлове, съответстващи на голяма част от окончателната разпечатка. Имаше копия на дискета — но на хард диска нямаше нищо. Същински кошмар. Когато забеляза модема, той изпадна в паника. Очевидно оригиналните файлове не бяха на нейния хард диск, а някъде другаде — в някой от компютрите на Националния отдел по профилиране. Не съществуваше никакъв начин той да си осигури достъп до тях. Единствената му надежда беше Шаз Боуман да е постъпила с тези файлове също толкова параноично, както явно се бе отнесла към възможността да сподели окончателните си заключения с колегите си. Каквото и да беше положението в действителност, той не бе в състояние да направи нищо. Смяташе да заличи всякакви следи тук и просто да се надява, че на никой няма да му хрумне да рови в нейните служебни файлове. Ако съдеше по познанията по информатика на ченгетата, които познаваше, никому не би дошло на ума, че е имала такива техничарски наклонности. Освен това, нали се знаеше, че отделът реално още не работи по никакви случаи? Така поне бе разбрал той от небрежно зададените тук-там въпроси, които бе отправил на свои познати още преди срещата им, привидно движен от съвсем естествено любопитство. Нямаше причина някой да реши, че такава гротескна смърт може да има нещо общо с обучението й в отдела.
Но как да се справи с толкова много материали? Не можеше да ги вземе със себе си, защото винаги съществуваше вероятността да го спре пътна полиция и да претърси колата му. Разбира се, не можеше и да остави документацията тук — всичко в нея сякаш го сочеше с пръст. Вече не си тананикаше.
Приклекна в един ъгъл на кабинета и започна да прехвърля трескаво възможностите. Не можеше да изгори всичко. Щеше да отнеме много време, а миризмата на изгоряло би привлякла вниманието на съседите. Само това му липсваше, да повикат пожарната. Не можеше да ги хвърли в тоалетната, защото щеше да я запуши — освен ако не накъсаше всичко на миниатюрни парченца, но тази работа сигурно би му отнела цялата нощ, ако не и повече време. Не можеше дори да изкопае дупка в градината и да ги зарови там, защото откриването на трупа на тази мръсница щеше да предизвика масирано разследване, а полицията щеше да започне от мястото, където е намерен трупа, и околностите.
В крайна сметка не можа да измисли нищо по-разумно от това да вземе уличаващите документи със себе си. Тази мисъл го безпокоеше много, но той непрекъснато си напомняше, че късметът и провидението са на негова страна, че до този момент е бил недосегаем, защото винаги е вземал абсолютно всички необходими предпазни мерки, и че е поемал само минимален риск, разчитайки на благосклонната съдба.
Той натъпка материалите в два големи найлонови чувала за боклук и тръгна, залитайки, към колата. Всяка стъпка с този товар беше изпитание. От петнайсет-шестнайсет часа полагаше интензивни усилия, свързани с обезвреждането на Шаз Боуман, и запасите му от физическа и психическа енергия постепенно се изчерпваха. Когато имаше работа, никога не ползваше наркотици — измамното чувство за сила и увереност, което създаваха, водеше със сигурност до неточни преценки и глупави грешки. Но тъкмо сега искрено му се искаше в джоба му да има малко хартиено пликче кокаин. Едно-две смръквания и щеше да приключи набързо с всичко, което му оставаше, вместо да се влачи като пребит по гадната чакълена пътечка в някакъв забутан край на Лийдс.