— Шаз — прекъсна го Тони. — Тя мразеше да я наричат Шарън. Шаз. Това е името й.
— Шаз, Шарън, какво значение има сега — Маккормик махна с ръка. Жестът му напомни на бик, който маха с опашка, за да пропъди муха. — Важното е друго — тя би пуснала в апартамента си само някой от вас. Отделът ви спира работа до второ нареждане. Нямате право да влизате в работни помещения на полицията и да контактувате помежду си. Обсъдил съм вече всичко с капитан Бишоп и Министерство на вътрешните работи. Всички сме на мнение, че това е единственият възможен подход. Ясно ли е?
Тони поклати глава. Това беше вече прекалено. Шаз беше мъртва, убита по ужасен начин. А сега Маккормик се канеше да арестува друг от малцината хора, които биха могли действително да му помогнат да се добере до убиеца.
— При много богато въображение може да се предположи, че донякъде разполагате с правомощия да заповядвате на служителите в моя отдел. Но аз не съм служител на полицията, Маккормик. Не съм задължен да ви се подчинявам. Вие би трябвало да се възползвате от възможностите ни, а не да се опитвате да ни унищожите. Можем да ви помогнем, човече, не разбираш ли?
— Да ни помогнете? — тонът на Маккормик преливаше от презрение. — Да ни помогнете? И какво точно смятахте да направите? Дочух някои от налудничавите идеи на екипа ви. Хората ми се занимават с улики, не ловят мухи. Джако Ванс, моля ви се! Кой знае какво още би ви хрумнало!
— Ние сме на ваша страна — настоя Тони, а по скулите му избиха червени петна.
— И така да е, но някои видове помощ се оказват по-скоро пречка. Искам всички да се разкарате оттук и да не пречите на работата на моите хора. Искам ви утре сутрин в десет в участъка, за да могат служителите ми да вземат от всички вас показания във връзка с убийството на Шарън Боуман. Достатъчно ясно ли се изразявам, доктор Хил?
— Повярвайте ми, мога да ви бъда от полза. Аз разбирам психиката на убийците; мога да преценя какво ги подтиква към престъпления.
— Много сложно — защото са откачени, затова.
— Няма спор, но всеки е луд по свой начин — възрази Тони. — Да вземем например този убиец. Готов съм да се хвана на бас, че няма следи от упражнено сексуално насилие. Така ли е?
Маккормик се намръщи.
— Откъде разбрахте?
Тони прекара пръсти през косата си и заговори настоятелно:
— Не съм разбрал отникъде в смисъл, че никой не ми е казал. Знам, защото съм в състояние да разчета на местопрестъплението следи, които вашите хора не могат да разпознаят. Това не е обикновено убийство със сексуални мотиви, Маккормик, това е умишлено отправено към нас послание. Убиецът иска да ни каже, че никога няма да го хванем, защото е далеч по-интелигентен от нас. А аз мога да ви помогна да го хванем.
— Моето мнение е, че не ви е толкова грижа да заловите убиеца, а да прикриете своите хора — поклати глава Маккормик. — Докопали сте малко информация от местопрестъплението и сега ми развивате някакви измислени теории. Трябва да се понапънете повече, за да ме убедите. А пък не разполагам с достатъчно време, за да ви чакам да измъкнете отнякъде нова клюка. Що се отнася до мен и тукашната централа, с вас приключихме. Шефовете ви от Министерството са съгласни с мен.
Яростта накара Тони да забрави обичайните си помощници — ласкателство и миролюбие.
— Правите дяволски лоша грешка, Маккормик — изръмжа той гневно.
Едрият мъж избухна в смях.
— Ще поема този риск, синко — после посочи с палец към вратата. — А сега се разкарай.
Съзнавайки, че не може да спечели на чужд терен, Тони прехапа здраво бузата си. Металният вкус на прясна кръв бе за него вкусът на унижението. Тръгна с предизвикателна стъпка към шкафа, извади куфарчето си и започна да подрежда вътре досиетата на изчезнали лица и анализите на хората от отдела. После щракна ключалката, обърна се на пети и излезе. Щом минеше отнякъде, всички наоколо млъкваха. Изпита благодарност, че поне Карол не е свидетел на мъчителното прекосяване на сградата. Тя никога не би намерила сили да запази мълчание — а засега мълчанието беше последното оръжие, с което той разполагаше.
Докато входната врата се затваряше зад гърба му, до него долетя нечие подвикване:
— Отървахме се най-сетне.
В един рядък миг на просветление сред океана от болка Дона Дойл намери сили да преосмисли краткия си живот и глупавата доверчивост, която я бе довела до тук. Разкаянието растеше в нея като странен тумор и унищожаваше всяко останало чувство. Достатъчна бе само една грешка, един опит да достигнеш дъгата, да се добереш до златния път, един жест на вяра, който не бе много по-различен от това, което проповядваше свещеникът в неделя, и ето докъде бе стигнала. Навремето сигурно бе казвала, че би дала всичко за един-едничък шанс да стане звезда. Сега вече знаеше, че това не може да е вярно.