— Боже мили — прошепна Бетси и отиде при бюрото на Мики, за да прегледа по-подробно сутрешните вестници.
— Какво има? — попита Мики, без да спира обичайната процедура — съблече сакото си, сложи го на закачалка и провери да не се е намачкало.
— Мики, виж — Бетси тикна в ръцете й „Дейли Мейл“. — Нали това е следователката, която беше у нас в събота? Помниш ли, точно когато тръгвахме?
Още преди да погледне снимката, Мики видя тлъстите черни букви. ЗАКЛАНА — гласеше заглавието. Едва тогава спря поглед на усмихнатото лице на Шаз Боуман под униформената полицейска шапчица.
— Не е възможно да има две жени с такова лице — каза тя. Отпусна се тежко на едно от креслата за посетители и зачете мелодраматичната статия, предназначена за епитафия на Шаз. Думи от рода на „кошмарно“, „кърваво“, „касапин“, „агония“ се набиваха в очите й и като че ли я притискаха към стената. Стори й се, че всеки момент ще повърне.
Независимо от това, че като телевизионен журналист бе обработвала военни репортажи, новини за кланета и всякакви лични трагедии, нито едно от тези нещастия и катастрофи не бе засягало човек, когото познаваше лично. Макар й съвсем повърхностно, познанството й с Шаз Боуман я накара да почувства новината като шок — точно защото преживяваше такова нещо за първи път.
— Господи — каза Мики с усилие. Вдигна очи към Бетси и тя прочете страха в очите й. — Тя беше у нас в събота сутринта, а според тази статия е била убита късно същата вечер или в първите часове на неделя. Разговаряхме с нея, а няколко часа по-късно вече е била мъртва. Какво да правим, Бетс?
Бетси заобиколи бюрото, приклекна до Мики, отпусна ръце върху бедрата си и се вгледа в лицето й.
— Няма да правим нищо — каза тя. — Не е наша работа. Тя дойде да говори с Джако, не с нас. Това няма нищо общо с нас.
Мики я изгледа ужасено.
— Не можем да не направим нещо — възрази тя. — Който и да я е убил, трябва да е тръгнал с нея, или да я е заловил, след като е излязла от нашата къща. Най-малкото, което би разбрала полицията, е, че е била жива и здрава и се е движела свободно из Лондон в събота сутринта. Не можем просто да си затворим очите, Бетси.
— Миличка, затвори очи, поеми си дълбоко дъх и се опитай да схванеш какво говориш. Това не е просто някаква поредна жертва на убийство. Тя беше служител на полицията. Това означава, че колегите й няма да се задоволят с една страничка показания, на които ще напишем, че тя е дошла у дома и после си е тръгнала. Ще разчоплят целия ни живот, за да не пропуснат и най-далечната възможност да открият нещо, което засяга смъртта й. И двете знаем, че няма да издържим толкова подробна проверка. Казвам ти, остави цялата работа на Джако. Ще му се обадя и ще го помоля да им каже, че сме били вече заминали, когато тя е пристигнала. Така ще бъде най-лесно.
Мики отблъсна рязко креслото назад. То се плъзна по килима и Бетси едва не падна на пода. Мики скочи на крака и закрачи трескаво из кабинета.
— А какво ще стане, ако започнат да разпитват съседите и се окаже, че някоя любопитна стара мома е видяла пристигането на следовател Боуман и нашето заминаване? Да не говорим за това, че аз бях тази която разговаря първа с нея. Аз уговорих срещата. Нали може да го е записала точно така в бележника си? За Бога, та тя може дори да е записала разговора ни! Не мога да повярвам, че предлагаш просто да си мълчим.
Бетси се изправи с усилие на крака. Вирнатата й брадичка подчертаваше упорито стиснатата челюст.
— Ако престанеш за момент да се правиш на драматична артистка, може и да схванеш, че говоря като разумен човек — каза тя тихо, но гневно. Толкова отдавна бе свикнала Мики да се съобразява със съветите й, че не можеше да допусне отклонение от нормата тъкмо в такъв критичен момент. — Всичко друго ще ни докара само неприятности — предсказа тя мрачно.
Мики застана до бюрото и взе телефонната слушалка.
— Ще се обадя на Джако — каза тя и погледна часовника си. — Сигурно още не е станал. Така поне ще научи новината от мен, вместо да се стресне, като види таблоидите.
— Добре. Може би той ще успее да те вразуми — каза ядосано Бетси.
— Не се обаждам да му искам позволение, Бетси. Звъня, за да му кажа, че ще уведомя полицията — докато набираше номера на съпруга си, тя погледна тъжно любовницата си. — Господи, не мога да повярвам, че си изпаднала в такава паника, та да мислиш, че можеш да не сториш това, което е редно, и да се измъкнеш.
— Постъпвам така от любов към теб — каза Бетси с горчивина и се извърна, за да прикрие неволно избликналите от ярост и унижение сълзи.