Мислех за Мигел, за Вера, за моя провал като ченге под прикритие, за Дженс и за оня тунел, в дъното на който Алварес, какъвто и да е бил, бе решил да сложи край на собствения си провал. Но най-вече за Мигел, за желанието си да намеря утеха в топлината на неговото присъствие.
Секунди по-късно, когато успях да се съвзема, Диана Бланко се възправи наново в собственото ми съзнание и ми разпореди: „Изтощена си, глупачке, заминавай в леглото. Утре всичко ще ти изглежда различно.“
Подчиних се и излязох от колата. По средата на пътя през препълнения паркинг се сетих, че съм забравила сака на задната седалка, обърнах се и почти се сблъсках с детето, което ме следваше. Бе облечено с виолетово яке, особено привличащо погледа, лицето попадаше в сянката на козирката на бейзболната му шапка, изпод която се спускаха дълги коси до раменете. Това безбожно красиво личице, вдигнато към мен, отстоеше на сантиметри от моето.
— Знаеш ли какво си ти — ми каза напълно спокойно.
В тоя миг нещо падна пред лицето ми с непреодолима сила, все едно завеса се спусна пред очите ми.
II. Антракт
22
Мрак.
И два снопа светлина го разсякоха.
По това време на нощта, и то в четвъртък, северната магистрала почти винаги е празна.
Дълбоката седалка, автоматичното управление, лекият волан, мелодията на саксофона се носеше тихо и кадифено галеше ухото: всичко помагаше на човек да се отпусне. Бордовият компютър от време на време примигваше, за да покаже, че наоколо няма трафик.
Наближаваше отклонението към подножието на планината и старата ловна хижа. Половин час, не повече.
Светлините на таблото осветяваха лицето на мъжа в синьо. Забелязваха се следи от умора, клепачите му бяха подути, но, общо взето, изглеждаше добре. От време на време някоя кола го задминаваше и фаровете й като светлинна завеса минаваха през него, примигваше и отново мрак.
Нямаше защо да бърза.
Детето бе на съседната седалка, необичайно притихнало. Мъжът хвърли поглед натам, към вдигнатата нагоре брадичка и главата, отметната назад, така че козирката на шапката скриваше част от лицето му. Леките подрусвания на мерцедеса клатушкаха тялото му, препасано с колана като кукла. И това не му хареса.
— Ей, помощника — каза с усмивка.
Момчето прокара крайчеца на червения си език по устните, сякаш ги опипа. Козирката се обърна отново към шофьора. В тоя момент някаква кола го задмина и сънливите му очи запримигаха от светлината.
— Недей да заспиваш, момче. Уморен ли си?
Въпросът беше неуместен, но мъжът съзнаваше, че на детето нещата трябваше да се казват ясно, защото за малкия и очевидното костваше усилия.
— Малко. — Неувереният отговор бе последван от прозявка.
— Добре, спи. Ще те събудя, като стигнем.
Всъщност го дразнеше, че момчето задремва, въпреки че му съчувстваше. Последните шест часа бяха напрегнати. Самият той бе изтощен.
— Още много ли има? — попита детето.
— И аз искам да стигнем, Пабло, колкото се може по-скоро.
— Само питам.
Мъжът въздъхна, след като реши, че да се ядосва е безсмислено.
— Горе-долу половин час… Не ми се ще да карам бързо, пълно е с полиция… И движението… — добави с усмивка, като забеляза, че детето го наблюдава. — Не искаш да ни глобяват, нали? Защо не си махнеш якето? Като излезеш навън, ще ти е студено…
— Добре ми е.
— Само питам. — И се изсмя кратко.
— И защо има толкова много полиция?
— Отде да знам. Няма значение.
Лъжеше, разбира се. По празния път на няколко пъти бе забелязал не само пътна полиция, но и коли на жандармерията, които го задминаваха без сирени, без запалени буркани, сякаш нарочно, за да не правят впечатление. „Спокойно, преди всичко не бива да се привлича вниманието. Следи внимателно таблото, да не те спрат заради изгоряла крушка например“, си повтаряше. Дори и още в града бе забелязал патрулни коли, които дебнеха паркирани или се движеха. Предположи, че търсят нещо определено.
И за да станат нещата още по-сложни, както обикновено се случва, на излизане от Мадрид се наложи да спре, защото на момчето му се пикаеше, а и бе забравил да зареди с някои необходими неща багажника на мощния си мерцедес. Сети се за една бензиностанция, стопанисвана от филипинци, знаеше я, имаха и магазин за хранителни стоки. Защото вкъщи нямаха нищо за вечеря. Докато си наливаше бензин, видя още две полицейски патрулки, паркирани на изхода, пълни с хора. Стори му се, че го изгледаха необичайно подозрително. После, вътре в супермаркета, докато избираше опаковани сандвичи, пържени картофи, шоколадчета, разхладителни напитки за Пабло и бира за себе си, му направи впечатление, че малкото клиенти, включително и някаква дрогирана проститутка с воднисти очи, го наблюдаваха по един и същи недоверчив начин. Ето го! Ето го!, като че ли си мислеха. Беше наясно, че както бе гладен и уморен, не беше трудно да му минат именно такива неща през ум, но въпреки това ръката му потръпна, докато държеше банкнотите, за да плати в брой покупките и бензина.