Монотонното шосе след това разсея безпокойството му. И сега се чувстваше прекрасно и даже замисляше да хапне нещо още преди да пристигне, когато детето попита:
— Утре не съм на училище, нали?
— Не, утре не. Аз ще отида до офиса към десет, но веднага ще се върна. И искам малко да поучиш, докато ме няма.
— Нямам никакви домашни.
Мъжът изгледа детето, бе се изтегнало разкрачено на седалката като счупена играчка, с дългите кичури до рамене те и коженото, ярковиолетово яке, което му беше голямо.
— По математика и испански — добави мъжът. — Дробите и глаголите. Вече имаш домашно. И после можеш да си играеш горе. А и за малко да слезеш долу.
— Какво мога да й направя?
Бе наясно, че детето предварително знаеше отговора на тоя въпрос, и не мина незабелязано нарочното внимание, с което го зададе. В неговия случай то означаваше началото на раздразнение. Реши обаче да не се задълбочава и отвърна кротко:
— Никакво рязане, удари по главата и пускане на машини, докато не се прибера… Това е първият ден, ясно ти е… Виж какво, Пабло, писна ли ти?
Момчето не отговори. И тогава каза:
— Знам, че тоя път изборът ни е малко по-различен, но ти продължаваш да си моят помощник, нали, и аз ти обещавам, че много ще внимавам, много…
— Тя не ти харесва — каза детето, сякаш констатираше нещо толкова очевидно, колкото нощната тъмнина, сред която се виеше пътят.
Мъжът за миг се умълча.
— Прав си, но не кой знае колко — призна си накрая и усети устата си пресъхнала.
— Нито пък на мене.
Бе плашещо това, че хлапето на тази възраст попадна в десетката, не че тя не беше привлекателна, съвсем не, а че не отговаряше на вкуса му. Беше опасно. Девойка с джинси, яке като на просякиня и толкова доволна от себе си. Такава, дето не си заслужаваше да се обърнеш след нея на улицата…
Много странно.
Взе завоя малко по-бързо от необходимото и се наложи да вдигне крак от газта. Дланите на ръцете му бяха изпотени и косата му залепнала на челото.
Не проумяваше какви бяха всъщност истинските мотиви за тоя избор. Четеше всичко по въпроса, и то от години. Знаеше, че съществуваха и начини да се почувстваш задължен да предпочетеш дори и онова, което те отблъсква. Или по-точно казано, да го избереш именно защото те отблъсква. Спомни си, че една от тия техники бе описана в „Хамлет“ и се наричаше „маската на Изложението“. Цяла постановка, за да бъде пленено едно съзнание, за да му бъдат щракнати белезниците, капан. Дори ще ти се предложат и най-ненавистните сцени, именно поради което няма да си в състояние да откажеш да присъстваш. Туй се казва да ловиш на стръв лъжлива истински шаран.
Трябва да се премисли, наистина. Нужно е нещата да се изяснят. Ще я разпита, разбира се. Много предпазливо, както се пипа течен експлозив, на всяка цена предизвикателството трябваше да се посрещне, ставаше дума да спаси собствената си идентичност и свободата на тоя черен вихър, какъвто представляваше самият той.
И най-неочаквано му се стори, че върви пипнешком насред тъмнината, че е изгубен и не знае къде се намира. Въздъхна дълбоко, вслуша се в саксофона и това усещане безследно изчезна. Отдаде го на умората. „Спокойно… Сред мрака е тя, този, който е загубил всичко е тя, тя е, която ще крещи… Хайде да й дадем един подходящ…“
— Какво? — долетя откъм детето.
— Какво какво? — погледна го стреснат.
— Чух те да си говориш, татко.
Сети се, че е изпуснал нещо гласно, и се разсмя. Това го накара да се почувства отново зле, като виновен пред малкия.
— Каза, че ще й дадем един подходящ ритник в задника… — изпя момчето. И после, още по-високо, добави: — Че ще й дадем един подходящ ритник в задника на тая курва.