— Дали не е от ония… капани? — Детето произнесе това по такъв своеобразен начин, с всички страхове и колебания, които мъжът му бе внушил във връзка с тая дума, че реши да го окуражи и му отвърна обнадеждаващо:
— Бъди сигурен, Пабло, че дори и да е, скоро ще си даде сметка, че и ние също сме два здрави капана, от които трудно можеш да се отървеш… — Мониторът на таблото внезапно се оживи и бяла светкавица освети лицето му — Майната му.
— Какво става?
Мъжът не отговори, между другото и защото не знаеше какво: появиха се мигащи светлини на по-малко от километър напред, според компютъра беше задръстване. А можеше да бъде всичко.
Докато убиваше скоростта, се надяваше да е обикновена катастрофа.
Мрак.
И вътре, и вън.
Не само не виждах нищо, все едно очите ми не служеха за нищо.
Сън ли е? Не бях сигурна.
Допреди малко се намирах върху нещо като носилка. Виждах над себе си светлини като в операционна зала, долавях тиха музика от саксофон и едно бръмчене сякаш от мотор, което без съмнение идваше от някакъв медицински апарат. Човека кон се бе навел над мен и се готвеше да ме оперира. Беше сложил парче гума в устата ми, което ми позволяваше единствено да дишам. Ръцете и краката ми бяха вързани. За да възпроизведа някаква маска (Изложение, по техниката на Бауман), успявах само да си извъртя главата и тогава, на съседната носилка до моята, виждах голото и сгърчено тяло на Алварес с очи като чужди парчета, набити с чук в орбитите му, и с издут език като на настъпена жаба. Човека кон го съзерцаваше с удоволствие, целият омазан с кръв и в ръката с нож.
Сега ще се посмеем, девочка.
В тоя миг музиката спря, спря и шумът на мотора, угаснаха светлините. Всичко потъна в гъст и тежък мрак.
Опитах се да дишам с отворена уста, но въздух нямаше, което ме ужаси, а през носа си успях да вдъхна остър розов аромат. Всъщност той идеше от онова дълго парче гума, което, като предъвквах, миришеше на рози. Не бе чак толкова трагично, само че аз желаех просто да дишам.
И изведнъж проумях, че това не е никакъв сън, не бях в състояние да се движа, да говоря, да виждам и се задушавах. Тия неща наведнъж означаваха „паника“, но по време на моето обучение бях научена, че всяко нещо трябва да се разглежда само за себе си, без към това, в никакъв случай, да бъде прибавян какъвто и да било страх.
В началото липсата на въздух не беше толкова ужасна. Дишах ли през носа, без да се опитвам да вдишвам през устата, успявах да се справя, колкото да не се задуша. Носът бе едно от малкото неща, които при мен работеха както трябва. Другото бяха ушите ми: онова, което чувах, бе все едно някой беше отворил прозорец към улицата, но шумът идваше приглушен, сякаш бях увита в памук. Преминаваха автомобили. Гласове. Рязък глас на военен:
— Ако обичате… на колата и вашите… моля?
Не се насилвах да разгадавам какво се случва наоколо: това щеше да стане рано или късно. Единственото, което щях да постигна, дори и да успеех, бе излишно да се натоваря. Вместо това се напънах да проумея отвътре навън положението си в дълбочина. „Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка — цитираше Дженс — и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори: спомни си Хамлет, Хамлет и винаги Хамлет.“
Бях жива, наистина, но в тоя начин на съществуване нямаше нищо за завиждане. Бях легнала настрани върху някаква твърда повърхност с ръце, извити назад, и завързани на гърба китки с нещо като гума, което стигаше до краката ми. Когато ги мърдах, а те бяха по-силни от ръцете ми, това ме дърпаше назад и ми причиняваше невероятна болка. На лицето си усещах омотан бинт и нещо като намордник. Това последното беше също от гума, завързано на тила ми, а в устата, по средата, удебелено парче изтласкваше езика ми назад. Можех да го хапя, това и правех. Успявах да стена, но звукът, който издавах, се приглушаваше от широка лепкава лента, която щипеше страните ми. Тя запушваше напълно очите ми и не бе залепваща, а бодлива, кръстосваше се много пъти по главата и надолу стигаше до средата на носа ми.
Бях облечена, без обувки, но с чорапи. Усещах бельото върху себе си, джинсите и блузата върху едното си рамо, което беше по-нагоре, смъкната до средата на другата ръка. Сетих се за тая жълта дреха, която ползвах за Жертвоприношение и Изложение. Бях я облякла поради причина, която в момента не можех да си спомня, всичко ми беше смътно. И някакво платно ме обгръщаше, нещо като смачкан чаршаф.