Само че не беше чаршаф. Движейки главата на всички страни, накъдето можех, срещах същата преграда, която напипвах с пръстите си дори върху пода.
„Сак. Намирах се вътре в сак.“
Това обясняваше липсата на въздух и влудяващата топлина, от която леех пот като река, също и приглушените шумове, стигащи до мен, все едно бях залепила ухо до дебело стъкло: от коли, далечни гласове, подвиквания:
— Движете се, моля!
Отново нетърпящият възражение глас отпреди малко, по-наблизо:
— Можете ли да отворите… багажника…?
И друг, по-кротък и още по-наблизо:
— Какво се е случило, сержант?
— Нищо… проверка, господине. Отворете…
Опитах се да се съсредоточа, въпреки че вече бях замаяна и думите ми се губеха като вода, изтичаща между пръстите:
— Вижте, синът ми… имаше… рожден ден и го водя… Но се почувства зле… Дали ще можем… да продължим нататък… Не се знае какво му е…
— Няма да се бавим. Багажникът, моля.
Какво се случи с мен? И как стана така да съм тук в това положение? Образи на манекени и обесени кукли се щураха из нещастната ми глава като въртележка. Явно са ме дрогирали. Дъх на рози. Начо Пуентес, един от профайлърите, ми бе казвал, че има такъв опиат, който…
И тогава кроткият глас добави нещо като: „Сега се връщам… Спокойно, хлапенце…“, а другият, също наблизо, му отвърна:
— Добре. — Детски, остър, без да влага нищо, като на лош актьор, каквито обикновено са децата, когато преиграват.
Дете. Кичури изпод бейзболната шапка. Виолетовото яке. Красивото личице.
И отведнъж ми стана ясно.
Причакали са ме на паркинга. Детето ми е отвлякло вниманието, докато той е покрил носа и лицето ми с нещо…
От нерви стомахът ме присви и с ужас си помислих, че може да повърна и ще се удавя в собствената си… Единственото, което ми се полагаше да направя, бе да се съсредоточа и да продължа да разсъждавам. „Не спирай да мислиш. Който престане да си задава въпроси, моментално попада в примката на страха“, ни казваше Дженс. Хамлет, Хамлет, винаги Хамлет, и при всички случаи мисли, мисли, мисли!
Какво става с мен? Къде съм? Допреди малко се чуваше шумът от мотор, вероятно на кола. „Водят ме някъде.“ Но бяхме спрели. Защо?
Нещо, което не очаквах, което изкънтя като изстрел в главата ми. Ламаринен капак, отвори се съвсем наблизо. „Багажникът. Аз съм в сак, сложен в багажника на колата му. Защо го отваря?“
Спомних си онова, което преди малко чух: Какво се е случило, сержант? Нищо… проверка.
Разбрах. Проверяваха наслуки. Полицията спираше всяка десета кола на определено място от магистралата, преглеждаха багажниците с джобен скенер. Вероятно това бе една от мерките, взети от Падиля след изчезването на Вера. Опитах се да предвидя какво щеше да се случи нататък. Щяха да попаднат на подозрителен сак. Даже нямаше да поискат да бъде отворен. Скенерът щеше да ме открие. И щяха да го арестуват.
По тая схема оставаха не повече от пет секунди до края.
Само че се случваше нещо странно.
Сакът трябваше вече да е отворен и вътрешността му да е пред очите на полицията. Чувах съвсем ясно автомобилите, които нарядко преминаваха, та дори писукането на онова, което вероятно бе скенерът. И защо проверяващият не правеше нищо? Опитах се да изстена, но се получи само едно слабо гъргорене. И заговориха отново:
— Какво има в тия кутии?
— О, резервни части за градински машинки. Искам да свърша малко работа в края на седмицата.
— Отворете една.
— Разбира се. — Чаткане на металически предмети току до главата ми, думи, които не дочувах. — … хоби. Моля ви, сержант. Свършихме ли? На детето му е зле…
„Кутии“, стараех се да мисля бързо. Знаех, че не се намирам в кутия, а в нещо меко. Или може би е скрил сака отзад? Или да, или не. Без съмнение работата е предварително подготвена: става дума за голяма кола, чийто багажник е нарочно пригоден с преграда между кутиите и мен. И полицаят гледаше в някакво двойно дъно. В една кутия с резервни части лесно можеше да бъде скрит електронен деформатор. Естествено, той бе предвидил и това.
Много хитър номер, с една-единствена грешка.
И тази грешка бях аз.
На детето му е зле. Долових безпокойството в тоя глас. „Детето не е зле, ти си тоя, който е зле, приятелче. Съмняваш се, че ефектът от опиатите е преминал и може да вдигна шум, нали?“