Продължаваше да ми липсва въздух, всичко ме болеше, до корените на космите, и малко да се мръднех, ми се приискваше да умра и почваше да ми се повръща, но ми беше ясно, че ако се опитвах да се движа, щяха да се случат доста неприятни неща, само ако побутнех тоя сак с ръце или крака, или пък още по-добре, ако се помъчех да се извъртя някак си. Пространството, в което се помещавах, беше прекалено тясно и най-малкият опит за движение от моя страна щеше да предизвика обрат в нещата.
Полицаят отново взе думата:
— Като се чувства зле това дете, заведете го на лекар… — Може и да стане, но първо трябва да ме пуснете да тръгна…
Реших да мръдна наляво. Въпреки че нямаше да успея да бутна преградата, щях да предизвикам шум и полицията можеше да ме открие. Оставаше ми прекалено малко време до приключването на проверката. Поех колкото се можеше повече въздух и се подготвих. Направих кратка равносметка на всичко, което се бе случило до тоя момент.
— Приключихте ли, сержант?
„Три… две…“ И изведнъж престанах.
Помислих за нещо друго.
Запитах се какво ли щеше да се случи, ако го арестуват сега. „Съд… Присъда… Десет години, петнайсет…?“ Запитах се колко ли време щеше да мине, преди да постановят намаляване на срока за добро поведение или докато безпаметното правосъдие забрави отрязаната глава на Аида Домингес и остатъците от нещастните му жертви и демонстрира милост към нещастния виновник. Наред с това, че можеше и да не бъде арестуван. Защото това бе един престъпник по рождение, точно толкова добър в своята работа, колкото и аз в моята. Не беше невъзможно да се качи в колата и да избяга още преди полицаите да се осъзнаят и да реагират. И дори и да го застигнеха половин час по-късно, какво щеше да стане със сестра ми?
Да вдигам ли шум? Или да не вдигам? Хамлетовско съмнение.
— Добре, добре — отговори гласът, — можете да тръгвате, благодаря.
— Аз също.
„Значи, продължаваме…
Страшен трясък, сякаш захлупиха гроба ми със стоманена плоча.
… по моя начин.“
Най-накрая, за свое облекчение, захлопна багажника, но без да подозира — и за мое. Почти се усмихнах изпод намордника. „Завинаги заедно, ти и аз.“ Нямаше да го изпусна, сега беше мой. О, разбира се, че нямаше да ми избяга. „Не съм дошла, за да те пращам в затвора, курвенско изчадие, а за да те смачкам.“
Колата потрепери, тръгвахме отново. Бях замаяна, гладна, почти задушена, разпаднала се от болки, исках колкото може по-бързо да свърши това мъчение, но и бях сигурна, че съвсем скоро ще пристигнем някъде, където и да е. „Няма да ме убие по пътя. Сигурно вече сме наблизо.“
И се запитах, даваше ли си сметка какво му се пише, като останем двамата с него?
23
Ето че пристигнахме. Всяко нещо, разбира се, си има край. Клатушкането спря. Някоя от вратите се отвори. След нея и друга.
Но се забавиха да дойдат за мен и надеждата ми да бъда освободена премина в отчаяние. Все едно бях принудена да играя класически балет във вана: трябваше да овладея всичките си болки. Ако се опитвах да изпъна колене, гръбнакът ме пронизваше. Когато усещах, че припадам от болка, жаждата ме връщаше в съзнание. За да не мисля за нея, изобретих да вдишвам по съвсем малко въздух, което ме принуждаваше да стоя съвършено неподвижно и пестеливо да го изразходвам. Ала после пак отпусках коленете си и всичко почваше да се върти отново в порочен кръг. Дженс казваше: „Понякога ще се наложи да се преструвате, че сте ужасно зле, но не се безпокойте за успеха, защото наистина ще е така.“
И след като мина цяла вечност, се разнесоха познатите ми шумове: багажникът, кутиите… Нещо издърпа сака и се усетих натоварена в нечии ръце. Не говореха, нито той, нито детето, но чувах пъшкането им. Носеше ме както младоженец булката в сватбената нощ. Дездемона, да тръгваме! За ласки… оставен ни е, мила, само час. Отпразнувах тоя миг с мърморене изпод намордника. Почувствах се във въздуха, после притисната към гърдите му като пепелянка и това зареди батериите ми, жертвата внасяше в дома си отровата, която щеше да го свърши. „Носи ме, носи ме и не ме изпускай…“
Остави ме, но много внимателно. Естествено, излязоха ми свитки и докато го правеше, изпохапах намордника от болка като бясно куче.
Чух гласа му:
— Пабло, отвори вратата.
Не смятах, че се намирам пред входната врата на къщата. Подът беше абсолютно равен и отекваше ехо като в празно помещение. Вероятно бе гараж. Замислих се за името: Пабло. Повторих го няколко пъти като мантра: Пабло, Пабло. Името на детето. „Загадката“, както го нарече Дженс. Какво бе това, какъв беше тоя Пабло? Бе важно да се разбере, защото очевидно на него маските не можеха да му подействат.