Останах заслепена от внезапно изригналата белота в насълзените ми очи и лицето на мъжа, който се наведе към мен, ставаше все по-ясно и по-ясно.
Той.
— Здрасти — каза.
Не може да се сравни с нищо усещането при срещата с чудовището.
Не говоря за снимките, които полицията предоставя на телевизионните канали, за да ни внушава колко гадни са лошите или че изглеждат като всички останали нормални хора, и да ги видиш наяве, сред собствения им свят, между вещите им, на сантиметри от лицето си.
Това ми се е случвало неведнъж и колкото и да са били различни, има едно нещо, което ги обединява. То е също толкова очевидно, колкото и устите, очите и носовете им. И нито един актьор в нито един филм за психопати не е успявал да го пресътвори, защото не е възможно да се имитира.
Става дума за следното: чудовището никога не те забелязва.
Може да те гледа или не, да мълчи пред тебе или не, да те ненавижда или да се интересува от теб, да се смее на шегите ти и дори да плаче заедно с тебе. Без значение какво върши или накъде е отправил погледа си, никога не те забелязва. И когато за първи път се озовеш очи в очи с чудовище, това е първото, което ти прави впечатление. За чудовището си невидим.
Не зная каква е причината. Не съм учен. Според Дженс е така, защото са отдадени докрай на собствения си псином. Живеят вътре в себе си. Все едно очите им са поставени наобратно, черните зеници са обърнати навътре към мозъците им, към мрачното съдържание на белите им черепи. Отнася се за нещо особено странно и аз се вцепенявам винаги, когато ставам свидетел на това, защото наивно вярвам, че всеки, които е носител на лице и те гледа, говори и се усмихва, е човешко същество.
Само че има и изключения.
Взрях се в лицето му най-много за секунда и го познах. Беше той. Останалото са банални подробности. Около четирийсетгодишен, масивно телосложение, ъгловато лице, тънки устни, тъмнокестенява коса. Можеше да бъде стар почитател на рока или университетски професор, от тия, дето подсвиркват на студентките. Беше облечен в черна риза, черни панталони и кафяви обувки. Носеше по един пръстен на палеца и безименния пръст на лявата си ръка.
Пукаше ми как изглежда, беше Воайора.
Долових желанието му. Ужасното желание, което таеше към мен. Беше сравнимо единствено с моето да го размажа.
Двамата, жадни един за друг, стояхме и се гледахме.
След като ми каза „здрасти“, вдигна ръка и изтръгна лепенката, поставена на устата ми. После пъхна между гумения намордник и бузата ми ножа, наострен от двете страни, и го сряза. Почувствах електрошок. Доближи стоманата току до лицето ми, но без да го докосва, натисна, усетих въздухът да се размества, каучукът изсъска и се свлече.
Устата ми бе суха, не излезе никаква слюнка. Устните ми бяха напукани, пресъхнали и езикът залепен за небцето. Изстенах и се закашлях. Видях пластмасова бутилка да се накланя пред очите ми и пих жадно, водата се разля върху брадата и джинсите ми. Беше толкова студена и чиста, че съприкосновението с нея бе все едно да целунеш за първи път мъжа, за когото мечтаеш. Но докато пиех, забих ноктите на ръцете си, вързани отзад, в стената зад гърба ми, та да ме заболи. „Никога не позволявай да те манипулират — ако се опитват да ти доставят удоволствие, направи възможното да се почувстваш неприятно“ ни съветваше Дженс.
Щом шишето се изпразни, Воайора го отдръпна и се усмихна.
— Кой сте… вие? — изскимтях съгласно ролята си на жертва.
— Е, вече знаеш. — Махна с ръката с пръстените. И аз знам коя си ти. Да не губим време. Какво се опита да ми направиш, искам да знам какво е то?
Погледнах го през кичур коса. Воайора го отмахна почти нежно, докато с другата си ръка бръкна в джоба и ми показа личната си карта. Уплаших се.
— Казвам се Хуан Леман Годой, а компанията, която управлявам, се нарича Az-Sec. Имам само трийсет служители, но ние сме охранителна компания, лидер от второ ниво в Европа. Знаеш ли какво означава това? Ще ти обясня. Създаваме софтуер за информационна сигурност. Работим и с частни, и с публични институции, между тях са испанската полиция и Европол. Не искам да кажа, че контролирам секретната документация, а че аз я правя. Знам предостатъчно за ченгетата под прикритие, не знам само коя точно си ти. Знам също така, че си специално подготвена за мен. — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка. — Дошла си да помогнеш на своите колежки? Живи са, долу, вързани за „струга“.