Кимна към една затворена врата в другия край на помещението до стълбите. Изражението ми остана непроменено, макар че усетих стомахът ми да се вледенява.
— Предполагам ти е известно какво върши тази машина продължи Воайора. — Представяш ли си ги как изглеждат? Сега съм добавил нови възможности. — Вдигна ръка, сякаш показваше къщата си пред гости. — Ето тази малка камера, дето мига, това е датчик за поведение. Има още една на лавицата. Не вярваш ли? Записват те. Стигнал съм до заключението, че са необходими няколко квантови компютъра, свързани в мрежа, за разчленяване на маската на едно ченге, но не разполагам с такива. Обаче съм хакнал системата на Центъра по криминална психология, от години работя по това. Така че го ползвам, все едно е мой. Продължавам, долу има друг компютър, който приема сигнали от датчиците. В момента, в който започнеш да играеш някаква маска, „стругът“ се завърта и… — Събра двата си юмрука пред лицето ми и полека ги раздалечи. — Така, на твоите колежки това ще им се отрази като руски балет, краката им полека-лека ще се разтворят, после още и… Разбираш ли ме?
Не, не му вярвах. Никак. Знаех, че интерпретира собствената си роля, това чудовищата правеха най-добре от всичко, един мним осъден, като мен, и един манипулатор, Яго и половина. Информацията, с която разполагаше, не можеше да послужи за нищо и тия апаратчета нямаше как да бъдат датчици за поведение, защото не бяха нищо повече от видеокамерки, свързани в мрежа.
Въпреки това обаче студ сковаваше вътрешностите ми. Стана ми ясно, че той не се надяваше да му повярвам, желаеше да си поиграе със съмнението ми, да се възползва от него, да го превърне в свой съюзник.
Продължих да го наблюдавам притихнала, само дишайки дълбоко.
— Ти и аз ще се разбираме чудесно — рече. — Изглеждаш ми умно момиче и ще схванеш всичко: казваш ми онова, което ме интересува, и ви убивам веднага. Тебе и твоите момичета долу. Никакви „стругове“, болки и извращения. Просто изстрел в главата. Заклевам се. Полицаите не ми доставят удоволствие, не ми служат за нищо. Но ако не ми отговаряш, ще ви държа колкото се може повече… Месец, два и все на „струга“. Ще ви направя на мармалад. Телата на каша и главите ви по средата. Мога го. Ти избираш.
— Не… не знам доколко ще съм ви… — промърморих, естествено, внимавайки за маската.
— Престани да се преструваш. Кажи ми какво си ми направила.
— Не съм ви правила нищо. Даже не разбирам за какво говорите…
Воайора прехапа езика си и го показа. Изглеждаше отчаян. Улови, но му беше трудно, защото ръцете му бяха потни, една от презрамките на блузата ми, тази, която се бе смъкнала от рамото ми, и я вдигна внимателно точно върху презрамката на сутиена. Изстенах, показах му, че ме е страх. И продължи да говори почти нежно, без да ми обръща внимание.
— Слушай — играеше си с бръснач, — вчера беше сряда, следобед взех сина си от колежа. — Показа момчето, което бе седнало върху една от масите и люлееше краката си, все още опаковано в якето и с шапката, нахлупена върху дългата коса. — Възнамерявах да се прибера вкъщи, ала вместо това започнах да обикалям из града без каквато и да било причина. Не исках да го правя, но и не знаех какво всъщност искам. И тогава те забелязах, най-случайно, или поне така си помислих, вече бе станало тъмно, да влизаш в някаква врата, завих по едно кръгово и за малко не се сблъсках с друга кола. Запомних номера на входа. Смятах, че вече съм те забравил, и реших да хвана твоята приятелка, която идва при теб, бях я проследил при друг случай и знаех къде живее. Като свърших, се върнах в жилището си в Мадрид и въпреки че бях много уморен, включих компютъра и влязох в гражданския регистър. Не те видях сред снимките на собствениците там, но предположих, че квартирата под прикритие е под наем. Прегледах договорите във входа и те намерих. Елена Фуентес. Възраст: двайсет и пет. Професия: телефонистка. От тук на там беше лесно и се добрах до останалото. Спах много лошо. Затворех ли очи, виждах тебе. Бях сигурен, че си шибана примамка, не знаех обаче как си го направила. Как си се докопала до мен, без дори да си се показвала. Само за секунди…
Млъкна за миг, бе на колене, както и аз, на пода. Пространното му изложение ни най-малко не ме интересуваше, то показваше единствено смайващия успех на техниката на Дженс. Онова, което ме ужасяваше обаче, бе фактът, че Вера, все още жива, е вързана долу и че моята маска вероятно бе в състояние да задвижи „струга“. И, естествено, въпреки че не знаеше, че Вера ми е сестра, разчиташе на това да ме притиска. „Говори ли ти, значи те манипулира — казваше Дженс. Това е добре за жертвата, защото между него и нея не съществува на практика нищо друго освен железата му.“ Но доколко можех да рискувам? Така, както стоях пред него на колене с халка на врата, Жертвоприносителят би могъл да си позволи да бъде откровен. „А Вера…“ Пресметнах възможността да осъществя най-бързата маска: не беше изключено някои от тях камерите да не могат да ги уловят, като например тази на Агонията, основаваща се върху способите, с които Яго измъчва останалите персонажи в „Отело“, но можех ли да бъда сигурна?