Воайора явно усети моята главоблъсканица, защото се усмихна и продължи:
— Тая сутрин отидох в подземния паркинг на твоя блок, открих колата ти, поставих датчик за проследяване под задния калник и така можех да те виждам през целия ден на компютъра… Оставаше да те изчакам. Излезе по обед и тръгна по шосето за Естремадура към зоната 9-N, където вече не живее никой. Престоя там през целия следобед. Предположих, че си отишла да се упражняваш, знам, че ползвате изоставени сгради за тая цел. Синът ми и аз оградихме мястото ти за паркиране с бодлива тел, а, Пабло? — Детето кимна с глава. — Бяхме уморени и изнервени и в един момент реших, че цялата нощ ще прекараш навън, но най-накрая точицата на екрана помръдна. Сакът, лепенките и намордникът дойдоха после. Исках пътуването да мине колкото се може по-мъчително за тебе. — Неочаквано вдигна бръснача и го прокара пред лицето ми. Дръпнах се назад. — Сега ще ти кажа какво мисля. Познавам техниката на маските. Не я разбирам напълно, но съм чел много за тях… Е, това не е едно и също, нали? Като да пиеш алкохол или да пушиш опиум. Не ми допадаш, не си от моя тип девойчета… Можеш и да бъдеш привлекателна, ако се облечеш малко по-иначе… само че така никога, никога не бих ти обърнал внимание. Кажи ми какво ми направи. — Започнах да пелтеча, но гласът му, превърнал се в шепот, ме прекъсна. — Знаеш ли, играеш много лошо.
Погледнах го за миг.
Хайде пак, девочка.
И тогава му казах твърдо:
— Нямам и грам идея за какво ми дрънкате.
Воайора въздъхна.
— Колежките ти са все още добре… но може и да пусна „струга“.
— Не знам за какви колежки става дума — отговорих ми по същия начин.
Полека-лека започна да се съгласява, погледна към ъгъла на стаята, прехвърли бръснача от едната си ръка в другата, сви дясната в юмрук, вдигна я и го стовари върху челюстта ми. Но аз го наблюдавах внимателно, успях до известна степен да избегна удара, като извърнах глава, ала, така или иначе, ме заболя. И двамата изкрещяхме. Усетих халката да ме задушава и се опитах да се изпъна нагоре. От края на устата ми потече кръв.
— Добре, пращаш екипа си по дяволите — каза, като разтърка кокалчетата си. Или поне така ми се стори, че казва, защото след удара за миг ушите ми заглъхнаха. — Добре — повтори и се обърна към детето. — Пабло, гладен ли си?
— Да.
— Отивам да извадя нещата от колата. Измий си ръцете. — Отправи се към стълбата и тръгна нагоре.
24
Момчето остана загледано след него дори и когато вече го нямаше.
Пабло.
Огледах го. Синя шапка, виолетово яке, джинси, жълти обувки, кестенява коса, обица на устната. Като пъстро папагалче с изражение на замислен ангел. Скъпи дрехи, самотен живот, прекалено разглезен, затворен в себе си. Предположих, както беше казал Дженс, че е на десет-единайсет години. Кожата на ръцете и лицето му бе болезнено бяла. „Никога не вижда слънце.“ Представих си как животът му минава по мазета, на изкуствено осветление, посветен на… на какво? Потръпнах при мисълта за това, на което бе присъствал или което бе правил.
Реших да го преслушам. Преглътнах малкото слюнка, която успях да събера.
— Моля те… — помолих го. — Помогни ми…
Погледна ме, повторих молбата си, но не се и помръдна, което бе положителен знак. Означаваше, че не ми се изплъзна. В очите му обаче отсъстваше всякаква емоция. Премигна, сякаш две бели камъчета попаднаха насред локва вода, предизвикаха кръгове и после нищо.
За мен бе важно да знам до каква степен то можеше да бъде манипулирано. Не чрез маските, разбира се. Псиномът на децата е много нестабилен и при тях нашият арсенал не работи. Някои маски, като например Унищожението, биха могли донякъде да им подействат, но не можех да поема риска да пробвам. Заплахата на Воайора, истинска или не, ме спираше.
Мъчех се да отгатна какво имаше зад тия големи тъмни очи.