В тази творба от годините на зрелостта му Шекспир показва ключа към маската на Унищожението: мълчание и безхитростно отдаване. Не желаех да правя каквато и да било маска, ала не се отказвах да се възползвам от защитата, която беше в състояние да ми предостави. Продължих в духа на ролята си да моля и стена, докато те се хранеха. Но отведнъж спрях да вдигам шум и двамата се обезпокоиха. Воайора на няколко пъти ме погледна с любопитство. Върнах му погледа обратно, не прекалено настойчиво, облизвайки крайчеца на устата си, където ме бе ударил. Исках да изглеждам двойствена, а не еднопланова и лесна. Колкото и да си мислеше, че знае това, че съм агент, не биваше да си въобразява, че пътят към мен е прекалено гладък. Вече вярвах, че Вера наистина е жива, че животът й зависи от моите действия, при това положение трябваше да мълча и да престана да играя, за да се превърна в нещо необяснимо и пленяващо. Какво съм аз? Какво си мисля? Ето така, с такива въпроси щях да го измъчвам.
В един момент Воайора, изглежда, вече изгуби търпение. Обърса ръцете си със салфетка и посочи празните опаковки върху масата.
— Събери това, Пабло. Отивам долу да донеса нещата.
Щом изчезна през вратата в дъното, след като набра кода за сигурност върху таблото, аз насочих вниманието си към детето. Коленете ме боляха от позата, в която се намирах от самото начало, болеше ме дясното бедро от удара в масата и бях убедена, че кърви. Бузата долу до устата бе започнала да се подува, бях жадна, а сега и гладна, и ми се пикаеше. Опитах се да преобърна всичко това във вид емоция. Бяха чисто физически болежки, но ги трансформирах в една-единствена дума:
— Пабло.
Детето събираше остатъците от вечерята. Погледна ме.
— Пабло, ти ще помогнеш на мен, а аз ще помогна на теб, става ли?
Не отговори. Хвърли поглед към вратата в дъното. Воайора я бе оставил притворена, след като се бе отправил към долния етаж. Колко ли щеше да се забави, преди да се появи „с нещата“? Не мислех, че много. А и навярно ме наблюдаваше със скрити камери, така че нито печелех, нито губех, ако се опитах.
Дженс по тоя повод казваше: „Възможно е ключът да е в детето. Малко вероятно е да те смята за свой съюзник, но дори и така да е, опитай се да го привлечеш.“
Пабло не преставаше да събира нещата в кошче за хартиени отпадъци, метално и, естествено, бяло. Една кутия изпадна, ала, без да бърза, той повтори операцията търпеливо, не му хареса и продължи, докато не успя да затвори капака на съда. „Упорит в онова, което върши“, запомних го. Опитах се да го пробвам в друга посока, дали е достатъчно практичен.
— Ако ми помогнеш, ти обещавам, че баща ти няма да ти направи нищо лошо. Обещавам ти го. Ще станем двама.
— Никой не е в състояние да победи баща ми — отговори бързо. — Той е много силен.
— Можем да се измъкнем.
— Ще ни хване. Страшно е бърз.
— Ти познаваш тия места. Ще се скрием някъде в полето.
— Не, аз не знам как мога да се скрия.
Щеше да е грешка да го натискам. Правеше нещо с ръцете си и аз смених темата.
— Какво е това?
Вдигна рамене. Някаква малка играчка, която извади от един прозрачен плик, вероятно бе купена заедно с пържените картофи или бонбоните: черна тиква върху еластична пръчка. Като се мърдаше пръчката, очите на тиквата святкаха и се чуваше един призрачен вой. Спомних си, че оставаше по-малко от седмица до Хелоуин. След като я разклати няколко пъти, огъна пръчката, като че искаше да я строши. Бе толкова увлечен от това ново занимание, че ми дойде наум да го използвам, за да спечеля доверието му.
— Така няма да успееш да я счупиш — му казах. — Не виждаш ли, че се огъва.
— Един от моя клас може отговори. — Казва се Нару и е индиец, не индианец, а индиец.
— Хубаво. Какво искаш да направиш, да извадиш тиквата?
— Не, само да я счупя.
Настъпи я с жълтата си обувка, после отново я заопъва напразно и я поднесе към зъбите си. Забелязах, че върху масата бе оставен бръсначът. Внимавах да не му насочвам вниманието натам. Не ми приличаше на дете, което би пропуснало да се възползва от нещо съвсем очевидно, ако то му попаднеше пред очите. Замислих се как да му помогна.
— Слушай, ако дръпнеш силно, можеш да си счупиш някой зъб. Това не ти е дъвка. Захапи я и започни да я въртиш. Усучи я, колкото се може повече. — Детето ме послуша. — Точно така, сега дърпай на всички страни…