— Все тая. — Прекрати, погледна изпохапаната пръчки и я изхвърли в кошчето. Тиквата пропя и млъкна.
— Пабло, знаеш ли как се отваря тая скоба? — Вдигнах нагоре глава, за да ме погледне.
— Да, аз мога да я отворя, не е трудно.
— И после да разрежеш тая гума на ръцете ми с оная машинка, а… — И посочих с очи към бръснача. — Как смяташ? Наистина ли можеш да го направиш?
Явно се замисли. Стоенето на колене започна да ме мъчи действително. Отпуснах се върху другото си коляно.
— Ти ченге ли си? — попита ме, след като хвърли поглед към бръснача и после към мен.
— Не, не съм ченге, Пабло.
— Ако ти помогна, татко ще иде в затвора.
Разсъждавах бързо.
— Не, ще отиде в болница. Там ще го излекуват.
— Татко болен ли е? — Лицето изпод синята шапка изобщо не промени изражението си.
— Първо ще го прегледат. Може и да не е, но се налага докторите да го кажат. Трябва по някакъв начин да му помогнем… Ти не искаш да продължи да ги прави тези работи, нали? — Бях нащрек, наблюдавах отсрещната врата и внимавах за евентуален шум.
— Какви неща?
— Тия неща… Дето ги прави на момичетата…
— Вие не сте момичета, вие сте проститутки…
Не го изрече с отвращение, а все едно съм сбъркала думата и ме поправя. Престорих се, че не чувам, и се усмихнах.
— Пабло, ако ме освободиш, преди баща ти да се върне, ще го убедя да иде в болница…
— А ако не иска?
— Ами тогава ще направя каквото поиска. — Лъжите трябваше да са прости и да не го насилвам да разсъждава върху тях. — Защо не опиташ да го направиш?
Погледна бръснача, после мен.
Наострих слух, но не чух друго освен тишината. Вратата, през която Воайора бе излязъл, си оставаше затворена.
Детето взе бръснача и застана до мен.
— Така, Пабло — окуражих го. — Не, чакай… Махни преди това халката…
— Не, първо гумата. — Повдигна ме за мишниците и ме издърпа нагоре и назад, халката се впи в гърлото ми. Помъчих се да му съдействам и раздалечих ръцете си, за да му помогна да бръкне между тях. Но онова, което направи, бе да хване здраво с ръка малкия пръст на лявата ми ръка и да го изтегли. Бръсначът изсвистя кратко и го преряза.
Писнах, скобата сякаш прекърши гърлото ми, ужасната болка ме накара да скоча напред. Това ме задуши напълно, но после се извих назад и поех въздух. Разбрах, че ако припадна, просто ще се самообеся, което предстоеше да се случи, защото кръвта ми шуртеше от отрязаното място. Не я виждах, усещах обаче как мокри краката ми през джинсите. Прималя ми, не можех повече да стоя на колене така, с изправен торс. А и скобата започна да ме души.
Нещо ме удари в лицето. Беше моят пръст, момчето го бе хвърлило по мен.
— Умри — каза безчувствено.
Опитах се да му се подчиня. Обзе ме съжаление за Вера и образът й се появи пред мен, докато притварях за кратко очи. В тоя миг настана мрак и се усетих просната на пода с вдигната нагоре лява ръка. Воайора се бе навел над мен и одобрително се смееше.
Чух вик. Отворих очи. И видях кръст.
Бе огромен, затискаше дясното ми око. Помръднах глава и се превърна в крило на вятърна мелница. Докосваше миглите ми и драскаше клепачите ми с острите си ръбове. Бяха конци, жилави и здрави. Усещах ги и в устата си, можех да прекарам езика си по тях. Опасваха лицето ми и бяха вързани някъде отзад, на тила ми. Завързва лицата им, ми бяха казали.
Бях замаяна и потна. Виждах играчката с черната тиква да се подава подигравателно от кошчето за отпадъци. Но положението, в което се намирах, вече бе различно.
Лежах по корем на пода, а и току-що си дадох сметка, че съм напълно гола. Бяха ме завързали отново, така както в оня сак в колата: глезените за китките, но тоя път с някакви тънки върви. Болката в изпънатите ми ръце ме караше да ги изпъвам още повече. Като се опитах да движа китките си, усетих нещо върху малкия си пръст. Вкоравена превръзка. Спомних си, че ми го бяха отрязали. Вече не ме болеше и предположих, че са ми сложили някаква упойка. Вероятно инжекция. Беше трудно да дишам така по корем, защото гръдният ми кош бе притиснат върху плочите. Колко ли кръв съм загубила? Много, без никакво съмнение. Изпитвах ужасяваща жажда и усещах кожата си лепкава от гъста пот и засъхнала кръв.
Викът се повтори, по-скоро писък, жалостив и оглушителен. Влезе в ушите ми и изтръпнах. Това вече не беше никаква играчка, а живо същество, което непоносимо страдаше. Помислих за Вера и се опитах да помръдна, както бях замаяна. Качили са я на моя етаж? За да я изтезават редом с мене?