Опитах се да го напсувам през въжетата в устата си.
Не изглеждаше изненадан, нито пък ядосан. Потупа ме по рамото и продължи по своя чудовищен начин:
— Ти си силна. Но ще ти причиня повече страдания, отколкото можеш да си представиш. Толкова, че ще ме проимаш за господ и ще ме молиш да престана. Ще почнеш да си мислиш за смъртта като за оргазъм; когато се преселиш на оня свят, още ще помниш какво съм ти правил. И след като се преродиш, всяка нощ, през целия си нов живот, ще сънуваш, че същото предстои да ти се случи, ще крещиш и ще се събудиш. Ще полудяваш през всеки свой следващ живот заради това, което ще ти се случи тук и сега, ето в тоя момент…
Говореше, сякаш го беше репетирал. Класическият начин психарят да изпитва удоволствие, бях го чувала и друг път. Тоя театър на ужасите в главата му вече се е бил случвал многократно. След това ме целуна по косата, стана и както преди, изглежда, забрави за мен и започна да се занимава с детето, което се бе върнало, обуто в бермуди и яркожълти обувки.
Ядоха пак някъде в стаята, където не можех да ги видя. После поставиха триножник точно пред мен и известно време се забавляваха с малка холокамера, като настройваха светлината и цветовете на образа. Занимаваха се рамо до рамо с това, без никаква проява на сърдечност, без видима нужда от нея. Бяха в симбиоза, както би казал Дженс, нищо повече, просто взаимно си помагаха. Макбет и лейди Макбет правят нещо заедно, приятно и за двамата. Искаха да нагласят камерата така, че плътта ми най-добре да контрастира с бялата стена зад мен, после автоматично да се завърти и да ме хване в едър план, когато ме преместят върху масата да ме „работят“. Преценяваха ме: Пабло смяташе, че краката ми са прекалено дълги и кльощави. Бащата, като по-зрял, посочваше други мои черти, очевидно с възпитателна цел и с удоволствието, че наставлява сина си. А аз бях нещото, което щяха да проникват, режат, горят, чупят и прочее. Не мислех, че тоя разговор имаше друга цел, освен да нажежи духа им. Очевидно бяха навикнали да го правят.
Накрая, след като махнаха триножника, изключиха камерата и я отложиха за после, Воайора пристъпи към мен.
— Трябва да отида до офиса за половин час, Пабло. Но днес, така или иначе, ще я почнем.
От това изречение сякаш през мене мина ток, усетих как стомахът ми се свива. Ставаше невъзможно да ги обсебя и двамата. Можех да осъществя някаква светкавична маска, за да спра за известно време Воайора, но без да знам какво се случва на долния етаж, това не влизаше в плановете ми. Пак захапах въжетата и застенах, за да не позволя тоя градивен страх да ме напусне, когато Воайора се наведе над мен.
— Знаеш ли какво си ти? — попита запъхтян. Предположих, че става дума за ритуална фраза, че ще ми предложи бонбон от кутията с гнусотиите си, и тогава момчето каза:
— Кашонът със стъклата.
— Не си ли го донесъл? Качи го.
— Не мога сам.
Бащата изпъшка едно „добре“ и се изправи. Чух ги да излизат и да се спускат по стълбите.
Планът, който бях намислила, бе почти абсурден, но трябваше да се направи нещо, а точно сега ми се удаваше възможност. Вероятно последната, която щях да имам.
Основаваше се на едно-единствено нещо. По време на цялата идиотска реч на моя палач аз нито за миг не бях престанала да мисля за него. Наблюдавах го, когато ме остави на пода и отиде да яде, и после да оправя камерата. Имах предвид бръснача, който момчето хвърли в яда си върху масата, той се бе претърколил и сега лежеше на ръба й.
На ръба.
Не го бяха докосвали. Стоеше си там с плашещото острие, обърнато към мен. Под него кракът на масата бе досами бедрата ми.
Планът бе отчаян, но толкова, колкото и положението, в което се намирах. „Дай ми няколко секунди“, молех се и напълних дробовете си с въздух. Захапвайки въжетата, които опасваха устата ми, толкова силно, че щях да ги скъсам, започнах да пълзя, както когато момчето си играеше с мен. Стигнах съвсем близо до масата, ала ми беше ясно, че в тая поза нямаше да мога да го избутам. Трябваше да се обърна по гръб. За щастие можех да се превъртя надясно, без да притисна ранения си пръст, който туптеше с пулса ми и ме болеше все повече и повече.
Стегнах мускулите си, за да го направя на два пъти. Нагласих се така, че въжетата да минават през мен като юзди, и се оставих да падна настрани. Това бе лесно. Само че, когато пробвах да се докатурна по гръб, излезе, че не мога. Не го бях пресметнала точно и се оказа, че кракът на масата е прекалено близо. Нервите ми не издържаха и заръмжах по пода, досами целта си, но и безкрайно далеч от нея. Образът на осакатеното куче ме потисна толкова, че за един момент забравих за сестра си и не можех да мисля за нищо друго освен за самата себе си, за това как ще бъда измъчвана именно по такъв начин. Само че ако продължавах по тоя път, много скоро щях да стигна до дупката, където щяха да изхвърлят обезобразената ми плът. „Не, така не. Преди всичко трябва да запазиш спокойствие.“