Поех въздух дълбоко, веднъж, втори път, трети. Чувах далечни шумове. Все едно. Нямаше да се предавам, най-малко пък аз.
Огледах разположението. Бях обърната надясно, с рамене почти опрени на пода, така че имах възможност да ритна масата с петите си. Не силно, защото краката ми бяха вързани за китките, освен това бях прекалено близо и не беше нужно изобщо да ритам. Можех да ползвам и лявото си бедро. Бръсначът беше на ръба и дръжката му бе кръгла. Можеше да се претърколи. С малко повече шанс, ако масата откликнеше на животинските ми усилия.
Поставих ръката с бинта под задника си, наклоних се назад, опрях петите си на крака й и почнах да я клатя. Освен бръснача и няколко пластмасови опаковки друго нямаше. Беше празна и успях да я размърдам. Шумът при това не бе и силен.
Не мислех какво щях да правя, когато бръсначът паднеше долу, ако изобщо стигнех дотам, или пък ако се изтъркаляше навътре. „Бъдещето е призрак, който ние самите си измисляме, за да се плашим — казваше ни Дженс. — Макбет се ужасява от онова, което би могло да се случи, и тоя страх му пречи да се огледа добре за това, което в действителност се случва.“
Продължих да ритам по масата.
— Виждаш ли я, Пабло, госпожицата се е отегчила да ни чака и е заспала… О, бъркам, будна е. Много ли закъсняхме, сеньорита? Само няколко минутки… Какво нетърпение. Иска й се колкото се може по-бързо да почваме… Остави го тука, Пабло…
Елегантните обувки се движеха насам-натам и хвърляха отблясъци: от масата за аутопсии до другата, после спираха и пак обратно, с върховете, насочени към мен.
— Уморен ли си, Пабло? — Отговорът потъна сред чаткането на метални предмети. — Спокойно, ще го направим по нашия си начин. Няма значение дали е агентка, или е обикновена проститутка… Дошла е сама, сама е, няма кой да я защитава тука, както и никой не е защитавал останалите… Ще правим с нея всичко, което ни хрумне… Помниш ли колко пищя, като й отряза пръста? — Утвърдителен отговор. Обувките помръднаха. — В края на краищата спират да пищят, колкото и силни, горди и твърди да изглеждат… Без дрехи и вързани са единствено месо. Така си е. — Шумовете секнаха. Само върховете на обувките.
И изведнъж се обърнаха. Сега пред мен бяха токовете.
— Така, оставяме това тука… Този кашон отива на лавицата.
Вдигнах поглед. Воайора бе с гръб, докато говореше.
— Госпожицата можеше да прескочи тази манипулация, но предпочете да мами… Жалко. Липсата на откровеност съкращава живота. Жените никога не са откровени.
„Сега.“
— А колко бих искал да срещна истинска честност, не тоя театър…
Започнах да изпъвам ръцете и краката си… Обувките се обърнаха и чух изщракване. Погледнах нагоре.
Очите на Воайора бяха съвсем малко по-жизнени от дулото на пистолета, което бе насочил към мен.
— Но искам прекалено много, нали? — И се усмихна. — Сега поне, ако не искрена, ще си добричка, остави, моля те, бръснача на пода, ако обичаш.
Останах неподвижна. Бащата и синът стояха пред мен. Едно двучленно семейство с четири очи, заковани отгоре ми. Пет, ако се смяташе и пистолетът.
— Хайде, не ми казвай, че това е било само театър… — Воайора изглеждаше разочарован. — Тоя фарс, дето ти го разиграхме с камерата и триножника, те накара да повярваш, че тук нямаме други камери, които да те наблюдават, нали? Мислех, че си малко по-хитра. Разбира се, колкото до физическата ти страна, забележки нямам. Във форма си: движиш се вързана, бутна бръснача от масата, успя да го вземеш… С удоволствие го наблюдавахме, и Пабло, и аз. А и ти предоставих време да повярваш, че си успяла. Ето, обяснявам ти, не си мисли, че ще те убия, недей да гледаш тоя пистолет с толкова надежда… Но ще броя до пет и ако дотогава не пуснеш бръснача, ще ти пръсна едната ръка. После ще те полекувам и ще направя с тебе същото, което възнамерявах и преди, само дето ще си с една ръка по-малко. Ти избираш. Едно, две…
Изпънах, колкото можах, краката си и въжето, което бе омотано около стъпалата ми, падна на пода. Изплюх връзките от устата си, които също бях прерязала. Показах бръснача в дясната си ръка и го оставих на плочите до себе си.