За миг ме погледна разсеяно. Бе вложил цялата си енергия да постигне нещо и изведнъж аз му казвах: „Заповядай, вземи го, а ако пожелаеш, и мен самата. Две в едно.“ И докато ме гледаше, се прицелих с левия си лакът, което най-малко очакваше, в лицето му.
При масивните телосложения лакътят е нещо меко, но при кокалестите хора, чиито китки могат да бъдат обхванат с една ръка, той представлява чифт заострени кости, нещо като праисторически нож, издялан от кремък. И бях го използвала успешно при различни обстоятелства. Изстрелях го към дясното му око, сварих го отворено от учудване, самия него беззащитен като бебе в люлката си. Признавам, че се възхитих от това как окото му се спука в орбитата си и течността, която съдържаше десетки образи на осакатени момичета, опръска ръката ми.
Воайора изкрещя. Не беше просто „о“ или „а“, а нещо като „ме“ или „ма“. Вероятно призоваваше майка си. Падна назад, аз отпуснах краката си, за да му го позволя, и после с ритник учтиво го залепих за стената. Протегнах ръка и хванах първото, което ми попадна, металическата закачалка с окачената бутилка физиологичен разтвор.
Не бе кой знае какъв избор, беше тежка и когато успях да я повдигна, ме обхвана паника, защото видях, че моят противник бе съумял да се докопа до пистолета и се гласи да го използва. Очевидно бе ударил лявата си ръка в стената и сега тя се поклащаше безконтролно в усилието си да хване оръжието за дръжката. Но бе до такава степен обзет от собствения си плач и загубата на окото, че не сполучваше да го уцели.
Без да се самозалъгвам, си дадох сметка, че тоя рунд ще е за него.
Беше като в играта камък, ножица, листо: аз можех да използвам метален прът, а той огнестрелно оръжие. Колкото и да бе успешен ударът ми с лакът, ако в момента не успеех да го приведа в безсъзнание, щеше да стреля, и дума ме можеше да става да го усмиря посредством светкавична маска. Срещу глупавото ми желязо пистолетът печелеше. Да рискувам ли? Реших, че няма.
Хвърлих закачалката към главата му с надеждата, че бутилката ще се пръсне в лицето му, и тръгнах да бягам, доколкото ми бе възможно.
С крайчеца на окото си различих силует, детето, по то се отдръпна от пътя ми и повече не му обърнах внимание. Крачка, още една. Босите ми крака се тътрузеха трудно по пода, където бяха разпилени разни неща. Пресметнах времето, което бе нужно на Воайора, за да се прицели и мен и да стреля. Трета крачка, четвърта. Отпред бяха витите стълби за нагоре, които не предоставяха никаква защита, но също така и вратата към сутерена, тя бе отворена, виждаше се стълбището за надолу. Пет, шест крачки. И две възможности.
Избрах втората, винаги е по-бързо да слезеш, отколкото да се изкачиш, и не сбърках. Вмъкнах се през вратата, прозвуча гръм и свистене над мен. Друг куршум се заби в касата на вратата и трети в гладката стена над стълбите, посипа ме облак прах от мазилката. Прескочих последните две стъпала.
Насреща ми имаше късо коридорче с бели стени. Тази територия ми беше непозната и това бе предимството, на което той сигурно разчиташе. Видях изход отляво и още един в дъното. Тоя отляво водеше към малка задна стаичка, влязох вътре без особени надежди и задъхана се заоглеждах. Имаше бидони и тенекии с разни течности, както и безброй сечива и резервни части, окачени по стените. Всичко можеше да бъде оръжие, поради което тая миша дупка беше съблазнителна. Един цял свят от шила, остриета, метал и бензин, предназначени за обезобразяване на човешки тела, но за да се превърнат наистина в това, бяха необходими и батерии, и огън или не знам още какво. Нямаше нищо полезно като например пистолет, чук или гаечен ключ.
Бях загубила ценно време в тая шоколадена къщичка, пълна с ненужни вещи, за да приключа с откачения си преследвач. Чух тежките му стъпки по стълбата. Куцаше, ала най-вероятно пистолетът му не се притесняваше от това.
Върнах се обратно в коридора и натиснах вратата в дъното.
Имаше код за отваряне, но не беше заключена. Като прекрачих прага, ме посрещна пронизителен студ и смрад на развалено. Затворих след себе си и останах като парализирана.
Стаята на Синята брада. Беше там. Сестра ми.
Помещението бе по-тясно от това на горния етаж. Лампите жужаха и излъчваха студена светлосиня светлина, като в хладилник. Лавици с шишета на едната стена. Имаше и маса, опряна до две мръсни клетки за кучета, и компютри със защитни стъкла. Всичко това обаче го видях впоследствие. В първия момент успях да различа единствено голямата машина в центъра, напомняща крилете на вятърна мелница, поставена хоризонтално. Това трябваше да е „стругът“. Върху него — подуто тяло, сложено по корем. Вените на краката, оковани в краищата на въртележката, бяха посинели. Оттам, където бях застанала, можех да видя ужасните разкъсвания между краката.