— Какво имаш предвид?
Изсмя се кисело и кухо. С лявата ръка продължаваше да притиска раната си на корема. От устата му излизаше бяла пара, докато говореше.
— Компютрите в твоя отдел изчисляват вероятността при всяко отвличане дали е извършено от мен, или от някой друг… Първо правят предварителен анализ набързо и после подробен. Първият за твоите колежки показва почти един процент вероятност да съм бил аз… Това ме заинтригува и реших да се поровя… Не ми трябваше много време, за да разбера какво става… Знам кога се подменят факти отвътре, аз съм експерт в тия работи и те уверявам, че някой е натъкмил нещата, за да ме изкара виновен… Някой от вашите ви мами, тъпанарке… И може би аз ще мога да ви помогна, но трябва да ме предадеш на полицията. Никога не знаеш какво ти се крои…
Погледнах към трупа, вързан върху машината. На възраст беше колкото Вера.
— Не мисля да те предавам на полицията — му отговорих.
Единственото му око се отвори напълно, докато въртеше глава в знак на отрицание.
— Не… няма да ме убиеш така, беззащитен… Няма да посмееш да ме убиеш…
Махнах крака си от шията му и оставих желязото на пода. Като разбра какво се готвех да сторя, престана да се прави на възрастен.
Без да обръщам внимание на плача и молбите му, разтворих крака и стъпих от двете страни на тялото му. Започнах да движа ръцете си. Това бе класическата техника на Ашбърн за Жертвоприношение. Фактът, че бях гола и че ме наблюдаваше отдолу нагоре, усили ефекта. След петнайсет секунди беше мой. После се отдалечих от него, за да не ме вижда и да му отнема обекта на върховно удоволствие точно в момента, когато е бил толкова близо до мен. Това предизвика мъчителен срив и агония.
Оставих го да вие и съзерцава трупа върху „струга“, да мисли за остатъците от жертвите си. Адът е измислен за хора като него. Но само един не бе достатъчен. Воайора вече беше там. Писъците му ставаха все по-остри и това го диктуваше идиотският му псином. Поради невъзможността да ме притежава се връщаше във все по-примитивни етапи на своето развитие. Пищеше заради всичкия страх, самота и мъка в миналото си. Пищеше заради неща, далеч от същността му на човек. Пищеше от желание. И започна да удря главата си в каменния под дивашки и равномерно, като механичен чук, после усили темпото, сякаш биеше тъпан на някакъв злокобен ритуал, и не спря, докато плочите не се обляха с кръв. От устата му излизаше пяна и тялото трепереше.
Напомняше зъл демон, който искаше да напусне чуждата плът посредством екзорсизъм. „Ще изгоря душата ти… Сега изгарям душата ти…“, помислих си.
Накрая реших, че все пак трябва да проявя милост, и ритнах пистолета към него, но беше вече късно да може да го използва. Вратът му се изви неестествено, чу се изхрущяване и главата му остана да лежи безжизнена.
„Хареса ли ти моят спектакъл?“, го попитах наум. Това мъчение не продължи повече от минута, а онова на неговите жертви е траяло дни наред. Бях уверена, че на този свят няма равновесие.
Тогава нещо ми се случи. Бях наблюдавала края на Воайора без никакви сътресения вътре в себе си: бях бясна и с едно усещане за победа, което пламтеше като главня на клада: ту тлееща, ту раздухана от вятъра. Но щом всичко свърши, се почувствах изстискана, увехнала, сякаш тази последна минута бе продължила петдесет години. Не можех повече, дори и не помислих да изляза от ледената стая и да се облека. Свлякох се на колене. Проклех живота и работата си, но най-вече живота си. Останах така превита на две, като остатък от човешки труп, и ревях, без да мога да се овладея. През главата ми минаваха образите на родителите ми, на Вера, на Мигел, на д-р Валие… Не исках да си мисля, че всъщност плачех и за Воайора, че дълбокият ми бесен плач представляваше невъзможността да проумея смисъла на нещата и чия бе вината за това.
Като успях да се съвзема, се сетих, че напълно съм забравила детето, и реших да го потърся. Само побутнах вратата и го видях. Чакаше ме право в коридора, върху лицето му падаше сянката от шапката и дългите коси. Държеше нещо и в същия момент го обърна върху мен: мазна течност, която ме обля от главата до петите. Миришеше на бензин. И като проумях, че вади от джоба си кутийка, ужасена протегнах ръце.
— Не, Пабло…! — извиках.
Безизразното му личице се вдигна нагоре, за миг присветна на пламъка на запалената клечка.