— Мога да стоя мирно, докато ми говорите. — Усмихна се.
И аз добавих в потвърждение на собствената му наивност.
— Да, само че… Гледайте сега, като казах „да“, премигнахте два пъти, това е част от симптомите на Аура… Не е възможно да направиш каквото и да било срещу псинома си… По-лесно е да спреш по своя воля сърцето си да бие.
— Разбирам.
И в тоя момент се намеси Падиля по обичайния си грубиянски начин.
— Извинявай, Гонсало, искаш ли да отложиш за друг ден втората част от анкетата „Всичко, което желая да знам за псинома и никога не съм се осмелявал да попитам“? Моето момиче е изтощено…
— Моля, моля, Хулио — отряза го Сесеня по неговия си и твърд, и галантен маниер, — само че съм нов и ме чака цяла армия адвокати, които настояват да получат обяснение защо техният клиент, известният директор на AZ-Sec, се е самоубил по тоя зверски начин, като си е блъскал главата в пода… Ако предпочиташ да им дам твоя телефон за отговор?
— Господи, Гонсало! — измърмори Падиля. — „Известният директор“ носи вината за повече от двайсет момичета само и Мадрид! И ако вкараме в сметката брюкселския му период, ще влезе в списъка на най-големите чудовища заедно с Чекатил и компания.
— Е, не искам да кажа, че…
Само че Падиля вече я беше подкарал и нищо не можеше да го озапти.
Както и любимото му момченце, дето сега лежи вързано и са му прикачили цяла свита психолози! Знаеш ли какво щеше да направи това ангелче?
— Диана знае, аз също — отвърна Сесеня.
Наистина. Не само знаех, но и всеки път, като се сетех, тялото ми се възпламеняваше. Аз изгорях поне двайсет пъти, докато кибритената клечка летеше към мен. Онова, което ме спаси, беше, че моят нападател бе дете. Възрастен никога нямаше и да си помисли да ме удря с клечката, щеше да я пусне в локвата бензин на пода. Ала Пабло бе дете и изстреля своята ракета към мен, сякаш бях лошият в неговата игра: „Умри, чудовище“! Клечката угасна като падаща комета насред пътя си към мен и даже не успя да ме докосне. Случи се чудо. Това ми позволи да го хвана и обезвредя, без да му нанасям каквито и да било щети.
Само че щетите вече бяха нанесени и бяха много по-големи от отрязания ми пръст или вероятността да бъда изгорена жива. И това бе онова нежно и мило личице, което се превърна в озъбило се куче, лишено от всякаква интелигентност, хапещо въздуха около себе си, докато усмирявах телцето, притискайки го със своето, подгизнало от бензин. Най-съществената жертва беше Пабло. Воайора заслужаваше доживотна присъда само заради нея. Защото, за разлика от осакатените момичета, момчето не бе имало друг живот преди това. Нито пък щеше да има занапред. Завинаги оставаше в ада, който баща му беше завещал.
Когато ураганът Падиля утихна, Гонсало Сесеня възстанови спокойствието.
— Исках само да разбера как става всичко това, Хулио… Най-опасният престъпник в Мадрид от години бе заловен посредством, да ги наречем, недотам конвенционални методи… Все пак трябва да знам на каква почва стъпвам… — Стана от леглото и се озърна наоколо („оглежда плаца“, би дефинирал това поведение на филията Аура Дженс). После ми се усмихна. И след като ми пожела скорошно оправяне „от името на министъра и президент“, изчезна заедно със своите вардияни.
Падиля поклати плешивото си теме, щом останахме сами.
— Тоя Сесеня, има повече лайна в него, отколкото в градска тоалетна на празника на боба — измърмори. — Но, за жалост, го разбирам, животното Леман бе един от експертите по информационна сигурност, който консултираше нашите хора… Излиза, че сме си държали пепелянка в пазвата, без да го знаем… Понякога се питам дали да не вкараме някой от вас в Конгреса на депутатите, да им направи маска и да убеди политическите партии, че имаме и нужди във връзка с това, което вършим. Как си?
— Уморена съм, но, общо взето, съм добре.
— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. В петък, като те докараха, хич не беше за посещения, а вчера свикаха спешно събрание в Министерството по приключването на случая с Воайора… — Отговорих му, че го разбирам, и Падиля се оживи. — И в края на краищата какво, принцесо? Ще те почерпят една чорба и паница, пълна с мръвки? — Скръсти ръце на корема си и прошепна: — Сега, като си тръгна тоя капут, ще ти кажа, че Мартос е решил да ти даде медал, орден, нещо такова… И ще е правилно от тяхна страна, нещастници. — Намигна ми и се усмихна. — Знаеш ли, супер и изглеждаш, сладурана! Очаквах да те заваря, да не казвам…