— Съжалявам, че те разочаровах.
— Не се прави на идиотка. Поздравявам те, наистина. Светкавична работа. Свалям ти шапка.
— Благодаря ти.
Хулио Падиля, винаги малко непохватен, когато трябваше да бъде мил, изпадаше в неловко мълчание. Беше як мъж, почти толкова висок, колкото и широк, с напълно гола глава, сиви очи и движения на ловджийско куче с бодли против вълци по нашийника. Притежаваше безспорен талант да хвърля балони около себе си, докато истинският му характер бе леденостуден, но покрит умело с емоционална глазура. Говореха, че това се дължало на злополуката, след която дъщеря му бе останала парализирана. Принадлежеше към филията Молба, като Вера, и му харесваше да се чувства необходим, да откликва на молби. В тоя момент му съчувствах.
— Нямам нужда от медали — казах тихо. — Само искам да зная къде е сестра ми.
— Майка му стара, кралице, ако знаехме. Сканираха всеки сантиметър около тая шибана къща насред гората. Утре сутринта продължават, разширяват периметъра. Кълна ти се, че…
Прекъснах го кротко, гледах го право в очите от леглото.
— Воайора не я е отвличал. Нито нея, нито Елиса Монастерио.
— Какво? Откъде знаеш?
— Той ми го каза — отвърнах замислено.
— Хайде бе! Какво още ти каза? Че иска да се ожени за тебе? Той беше ненормален. Да не ти е казал, че си фараонка на Египет? Само това оставаше…
— Нямаше причина да ме лъже. И последните момичета не ги е отвличал той. Нито пък ги е убивал за един ден. Унгарското момиче още е в мазето му…
— Румънско е — поправи ме Падиля и се почеса по плешивото си теме. — Ева Рутлу, на двайсет и две. Властите тъкмо са обработвали документите й и затова никой не е забелязал, че я няма…
— Румънка или унгарка, Хулио, това беше единственият труп. Последната, която е отвличал.
— Диана, анализът показа с деветдесет и девет и девет процента вероятност, че Елиса и Вера ги е похитил тоя чичко…
Слушах го, без да го прекъсвам. Някой е натъкми нещата, бе казал Воайора. Някой от вашите ви мами. Ала беше ли вярно?
Падиля се насити да спори и млъкна за малко, умислен.
— Преуморена си, Бланко. В стрес си от отвличането и изчезването на сестра ти. Тоя дивак и отрочето му са ти… взели акъла. Но ти осъществи безупречен лов. Най-добрата си. И винаги си била. — Това признание, което повече подхождаше за Клаудия Кабилдо, ме изненада, и мен, ала и него самия, защото започна да се обяснява: — Което успя да направиш и така, както си го направила, това вече е… Нямам какво повече да добавя, напротив…
Разбирах за какво намеква. Бях разказала за срещата си с Дженс на психолозите, които ме разпитаха в болницата, също и за техниките, дето бях използвала. Не последваха огромни изненади. Високопоставените знаеха, че е жив, и редовно му изпращаха доклади. Фактът, че Дженс разкриваше номерата си на една бивша своя възпитаничка, преди да ги съобщи на тях самите, ги дразнеше, но пък това подхождаше на гордия характер на стария психолог.
Мислех си за друго. И реших да поставя въпроси по съвсем естествен начин.
— Хулио, какво стана в края на краищата с Алварес?
Като че ли в стаята бе влязъл министърът. Падиля се изправи напълно сериозен.
— Самоубийство. Оставил е писмо, типично е… Това, че ти си била в чифлика, е чисто съвпадение, нищо повече.
Повдигнах чаршафа със здравата си ръка и се съгласих.
— А какъв беше този… тунел? Прекарала съм години там и никога не съм го забелязала…
— А, разширение, построи го Дженс, за да отвори нови студиа, но изобщо не ги е използвал. — Влизането на един фелдшер му предостави претекста, който търсеше. Стана нерешителен, загледа се в мен. — Ще мина утре. Опитай се да си починеш.
Не отговорих. Мислех за тунела с дървените стени и извитите греди на тавана.
И затова колко неумело лъжеха всички от филията Молба.
Сервиза отвън нямаше никакви надписи, за да не се знае какво е, наоколо — пресъхнала градинка, където ние можехме да се разхождаме по болнични халати, като престарели патриции, предали на потомците онази част от света, която са притежавали. Беше построен сред индустриален квартал по-близо до Сеговия, отколкото до Мадрид, господ знае защо, имаше хирургия и терапевтично отделение с двайсет легла за по-дълготраен престой. Обзавеждането ми навяваше неприятни спомени от „гостуването“ ми при Воайора: бели стени, бели мебели, метални дограми по прозорците. От таваните ме дебнеха детектори за поведение и холовидеокамери.