— Колко хубаво направи, че се обади! — Засмя се. — Знаеш ли как ще ти се зарадва… Но… какво ти се е случило?
Отговорих й, че съм имала „малък инцидент“ с колата, нищо повече. Освен това бинтът не позволяваше да се забележи отсъствието на пръста. Тръгна пред мен по посока на къщата, ала не влязохме вътре, заобиколихме я и отидохме в градинката отзад. През цялото време Нели приказваше с дрезгавия си и в същото време мил глас с канарски акцент.
— Пече се на слънце като гущер, много й харесва, когато времето е хубаво… И все повече идва на себе си, да знаеш. Оня ден поиска градинарят да окоси тревата в градинката със старата косачка от едно време… Човекът й обясни, че това е антика, дето вече никой не използва, че сега има електрически, но тя настояваше ли, настояваше… такава е глезла по някой път… И накрая, той какво да прави, цял ден се занимава да я сглобява, да я чисти, да купува бензин… Сигурно бръмченето на мотора извиква някакви спомени от детството й… Трудно може да й се угоди, миличката!
Там беше, изтегната на един шезлонг пред току-що подрязан градински плет, боса, тънките й коленца се подаваха изпод простичката рокля. Жълтата й като слама коса блестеше на слънцето подобно на църковна митра. Изглеждаше заспала, беззащитна и в същото време величествена.
— Клау, виж кой е дошъл… Отвори си очите, глупаче! — Нели вдигна одеялото, паднало на земята, и я загърна. Бяха трогателни майчинските й грижи, а бе къде-къде по-млада от Клаудия. — Не спи, само че е много лоша и сега се преструва… Харесва й да играе, нали? — И Клаудия се изсмя като малко момиченце. — Така ли се отнасяш към своята приятелка? Диана е. Диана Бланко!
За да стигна до нея, трябваше да стъпя в тревата и обувките ми потънаха в калта от последните дъждове. Докато Нели я глезеше, скръстих ръце и я поздравих.
— Здравей, Сесе.
— Ау, Жирафката. Номер едно.
Изрече го, без да отвори очите си, което ни разсмя. Изведнъж на гърлото ми застана буца и от очите ми бликнаха сълзи. Не можах да чуя какво каза Нели, преди да ни остави сами: мисля, че отиде да ми донесе стол. Останах права, загледана в Клаудия Кабилдо, и се напънах да преглътна вълнението си.
— Ти си номер едно, Сесе — отговорих й, — и винаги ще бъдеш.
Отвори страхотните си сини очи. В действителност изглеждаше много по-жива от друг път, но съобразих, че слънцето грее в очите й и надали ме вижда. Бяха като ония кръгли прозорчета на таванските стаички, зад които се виждат напълно празни, от години, помещения.
— Какво ти е на ръката? — попита.
Оглеждаше бинтования ми пръст с усмивка. Отвърнах й:
— Хванах го, Сесе. Тоя петък. Помниш ли, че ти разказвах за него и ти ме уверяваше, че ще успея? Е, направих го. Беше дълга змия и ме клъвна по пръста, но го улових за гушата. Вече не може да навреди на никого.
— Браво, superwoman.
— Е — добавих, сякаш да омаловажа случилото се, — всичко беше нормално. Няма нищо общо с твоята история с Ренар.
Хвърли ми поглед и извърна главата си встрани, без отговор и без усмивка.
Знаех, че това не е вярно. Клаудия не успя да направи нищо с Ренар и полицията беше тая, която й спаси живота, като откри леговището му в Южна Франция, дето я бе наврял. Не й бе нанесъл никаква рана, но бе използвал глад, жажда и електричество ден след ден, в продължение на месец, докато тя полудяла, без нито една от маските, които бе приложила, да му подейства. Клаудия представляваше назидателен пример за всички нас, който винаги щеше да ни напомня, че и най-добре обученото ченге под прикритие може да се провали.
Идването на Нели със стола ни прекъсна. Седнах, тя предложи да ми налее нещо, но аз отказах и я изчаках да се отдалечи. Доколкото можеше да се съди по вида й, Клаудия спеше. Изглеждаше толкова невинна, че едва преодолявах вътрешното желание да изоставя жестокия си план. Ала именно покъртителният образ, който бе пред очите ми, сравнен с онази Клаудия, която помнех, ми вдъхна увереност да продължа.
„Трябва — убеждавах себе си. — Правя го и заради нея.“
— Ренар — настоях, доколкото можех нежно. — Ти ли го хвана?
— Той хвана мен — отговори неочаквано стегнато.
— Не е вярно. Той успя да те затвори и ти причини това, Сесе, само че отровата му я пусна ти, ти изгори душата му… Помниш ли, веднъж си говорихме за това?
— Ренар — промърмори, загледана в една точка в градината, сякаш бе видяла там самия него, изникнал иззад живия плет.
— Ти го хвана, Сесе, ти изгори душата на това чудовище. Въпреки че стоя затворена цял месец в онова… леговище под земята до Тулуза, в Южна Франция… — Бях се навела напред, говорех й бавно, втренчена в нея, както наблюдаваме тънката коричка лед, върху която се готвим да стъпим. — Помниш ли оная дупка, дето ми я описа, със стени от камък…