— Животът ми, Жирафке… — И отвори очи. — … ми се губи като пикня на слънцето.
Все пак настоях нежно.
— Оная пещера, Сесе… Не я ли помниш? Където беше затворена…
— Бяха дървени… Стените бяха от дърво…
Млъкнах, огледах я много внимателно и не долових в нея нищо по-различно от потъналия сред слънцето покой на зеленината зад гърба й. Но вече знаех, че мога да се добера до паметта й. Макар прекрасно да си спомнях всичко, което ми бе разказвала преди за мястото, където е стояла окована, исках да го чуя още веднъж, и то от самата нея.
— Да, дървени, така е… — повторих бавно думите й. — Беше ми разправяла как дълго време си можела да гледаш единствено тавана… Сигурно добре си го спомняш… тоя таван… Май беше гладък, нали?
— Така се радвам да те видя, Жирафке… — каза. — Ти си superwoman.
— И аз тебе, Сесе.
— Толкова неща сме преживели заедно…
— Разбира се, вярно е, но това с Ренар го направи сам-самичка.
— Да, самичка — съгласи се.
— Цял месец те държа вътре… — И усетих, че не съм в състояние да продължа, трябваше да млъкна поне за малко. Разговорът изгаряше гърлото ми. Въздъхнах дълбоко, преди да взема думата отново. — Цял месец на онова отвратително местенце с дървени стени, с тъмни коридори… и таванът.
— Само един.
Притаих дъх.
— Какво?
— Най-напред си помислих, че са няколко, после открих, че коридорът е един, и прав… — Вдигна към лицето кокалестия си пръст и показа белезите от веригите, с които Ренар я бе държал прикована. Сърцето ми заби толкова силно, че си помислих как Клаудия го чува, но бързо се досетих, че дори не ме и вижда: гледаше, сякаш някой бе проникнал в очите й и в момента съзираше единствено него. — В началото не знаех… Превързваше ми лицето, за да не виждам нищо, като ме местеше от килия в килия… А после ми свали превръзката. Трудно е да направиш маска с вързани очи… — Съгласих се, за да се почувства поощрена. — Аз обаче я бях направила още преди това… Не съм спирала, Жирафке… Опитах всичко… „Не сваляш оръжието, не се предаваш“, все това ми повтаряше…
— Кой? — прекъснах я.
— Какво?
— Кой ти е казвал, че не сваляш оръжието и не се предаваш?
Усмихна се и поглади одеялото върху себе си. Градината бе потънала в мълчание. От време на време се дочуваше как някоя кола преминава там зад храстите.
— Доктор Дженс нали все това ни казваше, Жирафке.
— Да, ама ние говорехме за Ренар.
— А Ренар? — Премигна няколко пъти и изражението й се промени, сякаш слънцето залезе и бе изгряла луната. Реших да опитам друга тактика.
— Няма значение. Спомняш ли си помещенията?
— Килиите.
— Точно така, килиите.
— Без железа… Дървени врати, затварят се отвън… Куки по стените… Понякога ме оставяше да спя на пода… Толкова ми е вярвал и на толкова неща ме е научил…
Устата ми пресъхна, сякаш влечуго полази по гърба ми.
— Сега ми говориш за Дженс ли, Сесе?
— Не, за Ренар… Цял месец ме държа вътре…
— Но си мислеше за доктор Дженс. Каза, че е вярвал в тебе и на много работи те е научил…
— Да, Дженс. Доверяваше ми се. Държа ме цял месец там, но аз му изгорих душата…
— За Дженс ли ми говориш, Сесе, или за Ренар?
Симпатичният глас на Нели се разнесе откъм къщата и този път прозвуча не толкова радушно, както обикновено.
— Чуваш ли ме? Мисля, че е по-добре да спреш… Натискаш я и…
Не й обърнах внимание, тя се приближаваше към нас и аз погалих Клаудия по рамото.
— Сесе, моля те, напъни си паметта… Виждала ли си Дженс на онова място? Виждала ли си доктор Дженс в ония килии там? — Никаква промяна в очите й, останаха празни. Но устните й помръднаха. — Клаудия, чуваш ли ме?
И едно чуждо тяло застана между нас.
— Достатъчно! — постанови Нели и прегърна своето бебе. — Виждаш ли на какво е заприличала! Няма нищо, няма нищо… Тук съм… — И ме стрелна с две мълнии в очите си. — Най-добре е веднага да си тръгнеш, Диана…
Извиних се, взех си „довиждане“ с двете и се запътих към дворната врата. Докато вървях натам, чух гласа на Клаудия: