— По дъските имаше номера и букви… Запомнила съм ги… Две А, три В, четири…
27
„Моля, връзка с Мигел.“
Позвъних му вкъщи, после на мобилния, но не получих друг отговор освен на секретаря. Спомних си, че като ме посети в Сервиза, ми каза, че в края на седмицата ще ходи в Лос Гуардесес и ще подготвя агенти за операцията срещу трафикантите на бели робини. А и знаех, че има навика да си изключва телефона, докато работи. Реших да му оставя съобщение с молба да ми звънне. Записах се със съвсем естествен глас, за да не остане с подозрението, че някой ме слуша.
В такъв момент през главата ми можеше да мине всичко.
Вече бе след осем, когато влязох в града. Свечеряваше се и не можех да понеса перспективата да се върна обратно в самотното си жилище. Не и след онова, което узнах, или поне така си мислех, по време на посещението при Клаудия. Изпитвах нуждата да поговоря с някого. И ненадейно се досетих.
Дори не му се обадих, за да го предупредя. Беше неделя и кабинетът щеше да е затворен, но той ми бе обяснил къде живее, а и бе прибавил, че мога да го навестя винаги, когато поискам.
Беше луксозна сграда, въпреки че изглеждаше като построена на самотен остров и зад крепостен зид. Известен нощен клуб на партера започваше да привлича клиентела. Натиснах копчето на неговия звънец с намерението, ако не го намеря, да се опитам да отида до Лос Гуардесес. Но след като две камери изпиукаха, вратата се отвори.
Чакаше ме десет етажа по-нагоре, на прага на апартамента си.
— Боже мой — възкликна, като ме видя.
Д-р Аристидес-Марио Валие бе, както винаги, нагласен и парфюмиран, с елегантна зелена риза, по домашному извадена навън, и панталони с цвета на сукното на билярдна маса. Белоснежната му коса бе грижливо сресана и стъклата на очилата без рамки блестяха.
— Добре съм — казах му, преди да ме попита, защото си давах сметка, че външният ми вид говори за обратното. — Ясно ми е, че в момента съм натрапница, но ако преча на нещо, веднага си тръгвам. Съвсем сериозно.
— Не, не прекъсваш нищо.
Покани ме да вляза без особена изненада. Жилището му, обширно и комфортно, бе осветено индиректно и украсено с произведения на индианското изкуство, така както и кабинетът. Издаваше пари и добър вкус. Огромен екран на стената в хола показваше без звук последните новини. Валие седна, по-скоро се отпусна върху една табуретка, и ми предложи удобно анатомично кресло.
— Предчувствах, че си ти — каза, докато оглеждаше със състрадателен поглед раните ми по лицето и ръката. — Надявах се. Предположих го още в петък, като видях новините, но не исках да ти звъня от уважение към… твоята работа.
— И хубаво си направил. Благодаря.
— Как си? — Говореше нарочно тихо, като че ли звуците бяха в състояние да ме раздробят на парчета.
— Добре, наистина. Мина добре. — Погледна бинта на ръката ми и се усмихна. — Можеше и още по-добре, но и обратното също така.
— Говори ли ти се за това?
— Няма много за разказване. Успях и това е важното.
Валие пое въздух, докато кимаше с глава, а аз внезапно се изчервих, като че ли ставаше дума за сексуално преживяване.
— Извинявай — каза след кратко мълчание. — Седнал съм тук като някакъв идиот… — Стана и махна с ръка във въздуха. Телевизорът угасна и лека джазова музика изпълни пространството. — Какво ще пиеш? Ако не ти е много късно, мога да направя кафе.
— Нещо разхладително ще е добре.
Огледах се около себе си, щом Валие отиде за напитките.
Цареше известен безпорядък сред безупречната чистота, която ме заобикаляше. Принтирани страници с подчертан текст, книга, оставена отворена, ноутбук на голямата маса, сложена до диван, чиято намачкана повърхност показваше скорошни следи от ползване. Книгата беше испански превод на „Тимон Атински“ от Шекспир. По стените имаше племенни маски и цяла серия холографии, някои от които движещи се. Доближих се да ги разгледам. Представляваха очерк за живота му, с приятелите, с краля на Испания, с брадати всезнайковци. На други той бе сниман като младеж, източен, потен, със сламена шапка, насред туземци в Амазония.
— Живях няколко месеца при тях, преди да напусна страната си — ми обясни, като ми поднесе чашата. — Там научих стойността на себеуважението, което те поставят далеч над стремежа към материални блага. Модерното общество ги е обсадило от всички страни, но тези хора решително продължават сами, горди със себе си и с вековната си мъдрост. Надявам се ти и аз да имаме нещо общо с тях… За твое здраве — добави и вдигна своята чаша.