— Не си спомням такава новина — каза, като се върна на табуретката.
— Не са й давали гласност. Считаше се, че Ренар е средна риба, чрез него трябваше да стигнат до един мафиотски шеф на марсилска банда, но се чудеха как да стане. Беше психар, от добрите…
— Какъв е бил?
— Психар. Лично измъчваше жертвите си и имаше навика да поставя парцаливи куклички, обесени покрай труповете. Принадлежеше към профила Жестокост, точно! — Посочих „Тимон“ — Неприятният проблем бе, че знаеше за нас, и това бе опасно. Натовариха със случая доктор Дженс и той избра моята колежка Клаудия да се внедри при него… Сценарият беше класически: Ренар, рано или късно, щеше да се досети каква е и щеше да направи възможното да я разпита. И в тоя момент тя трябваше да го залови. Но нещо не сработи. Ренар я затвори в някаква дупка в Южна Франция, обработва я в продължение на цял месец и Клаудия не успя да постигне нищо. Какво ли не е опитвала. И нищо. Затова пък… Ренар — да.
Докато му говорех, не помръдваше очи от ранената ми ръка, положена върху джинсите. Като вдигнах глава, ми направи впечатление, че Валие е побледнял.
— Едно от първите неща, на които ни учат, е да се затворим напълно вътре в себе си в мига, когато болката дойде. Ренар обаче разрушил всички защити на Клаудия една след друга, докрай, докато тя нямало повече накъде да отстъпва. Френската полиция откри скривалището, преди той да успее да я убие, но Клаудия вече бе паднала в дупката… Тоя израз при нас значи, че човекът е изгубил разсъдъка си. Продължава да живее, ала не е същият.
— И какво стана с този… Ренар?
— Полицията го разстреля.
Валие пое дълбоко въздух и разтри очите под очилата.
— Разбира се, било е ужасно, Диана, ясно ми е, че…
— Това не е най-лошото — прекъснах го.
И тогава му разказах за поразителната прилика между тунела в чифлика и мястото, където е прекарала фаталния си месец Клаудия. Не казах нищо за самоубийството на Алварес, нито за обесените манекени, колкото и да ми говореха за угризенията на предполагаемия виновник. Валие ме слушаше все по-изнервен и по-изнервен.
— Искаш да ми кажеш, че Ренар е работил заедно с шефовете ти ли?
— Искам да кажа, че Ренар може би изобщо не е съществувал. — Сега вече ми стана трудно да говоря. Всичката умора и цялата болка се изсипаха върху ми като лавина. Разтърках голите си беззащитни ръце. — Искам да кажа, че вероятно е бил някакъв експеримент, проведен върху нас самите… И е много възможно подобни опити да продължават да се правят. Сестра ми и другото момиче са изчезнали от дни… Информационният анализ потвърждава, че са били жертви на същия убиец на проститутки, само че има нещо… — Като стигнах до тоя момент, започнах да заеквам. Защо? Думата на Воайора срещу тая на хората, на които се доверявах? Но отведнъж ми стана ясно, че вече нямам доверие никому. — Съществуват данни, които ме карат да подозирам, че анализът е бил манипулиран — завърших, гледайки Марио Валие право в очите.
Осветлението превърна стаята с бели стени в празно пространство, а лицето на доктора се сливаше с него.
— Трябва да отидеш и да ги издадеш… — промърмори.
— Нямам никакви доказателства. Единствено спомените на една болна колежка. — „И дадената дума от един масов убиец“, помислих си.
— Ще ги събереш. Аз ще ти помогна!
— Помагаш ми и само като ме слушаш.
— Само какво…? Я не приказвай глупости.
Стана внезапно и покри устата си с ръка, като че за да попречи оттам да излязат слова, които не биваше да бъдат чувани. И закрачи от единия до другия край с неподозирана и от самия него страст.
— Слушай сега, казвам ти го и не искам да повтарям. Спри да разсъждаваш като войник по време на война, моля те! Уверявам те, че тази твоя работа е донесла много ползи на обществото. Уверявам те! Но вече точка. Толкова. Ти повече не му дължиш нищо. Не дължиш нищо никому. — Не преставаше да снове. Аз го следях с очи. — Какво повече искат от тебе? Дали онова, което вършиш, ти харесва, или не, е друг въпрос. Какво още е необходимо да направиш? Погледни се! Погледни се цялата. Борила си се с тоя, накълцал те е здравата, сторила си всичко, което се е очаквало от тебе, нали…? И с какво ти плащат? Като те премятат? Това е балансът на твоята сметка. Стига, Диана! Каквито и вълци да са, тяхната работа, но ти пък да не си пържола?
На стената бе окачено огледало във формата на ацтекско слънце. Неочаквано Валие се спря пред него.