— Искам да живея с теб — промърмори.
— Ти си луд — отвърнах му.
— Да.
Още докато бяхме в леглото, ми направи „лечебен индиански масаж“. Положи дланта си, обърната надолу, и поглади безкрайно леко хематомите по корема ми. Те почти не ме боляха, но остатъкът от пръста току ме прерязваше, въпреки че не желаех да му се оплаквам. Прокарваше известно време ръка по моето тяло и после прошепна:
— Диана, знам, че си влюбена в друг… В свой колега, ти ми го каза… Слушай… Само те моля… едно решение. Работата ти. Това себеотдаване на този свят, който те използва… пък и аз със своя свят… а насреща — ти, гола, без маска. Предлагам ти да се преборим заедно, за да възтържествува истината, ще открием сестра ти и ще пратим в съда всичките тия боклуци… Мисли и решавай. Не бих понесъл да те гледам как страдаш. Не приемам страданието. От мен можеш да поискаш всичко освен това. Но ако избереш да продължиш както досега, тогава… — Вдигна едната си вежда, обърна се неочаквано към мен и ме целуна. — Тогава, по дяволите. Няма да се отървеш от мене… — Засмя се нежно. — Не, наистина, решавай. Ще ти помагам, какъвто и да е твоят избор, ако обаче предпочетеш наново стария си път, аз… заклевам се, повече няма да те безпокоя.
— Благодаря — казах.
— Обещаваш, че ще помислиш, нали?
— Обещавам.
Телефонът е изобретен, за да разваля подобни моменти. Бе моят, някъде из разхвърляните дрехи по пода. Помъчих се да позная кой е и взех апарата с чувство на срам.
Но ужасеният глас, който молеше за помощ, не принадлежеше на Мигел.
— Не знам какво й става — изхлипа угрижена Нели, очаквайки ме на вратата. — Заклевам ти се, би трябвало да зная, но не знам. Съжалявам!
— Бъди спокойна, миличка. — Влязох вътре като в гробница. Цареше мрак и тишина. — Защо не си запалила?
— Не дава да паля. Настръхва като лъвица. Откакто ти си тръгна, е страшно нервна. Диана…! — Съпроводи ме като сянка по тъмните коридори. — Не знам за какво сте си говорили, но вече не е същата…! Не иска да яде и като понечих да я изкъпя днес следобед, каза „не“… Направо съм уплашена!
— Викала ли си някого?
— Не ми позволява! — проплака Нели. — Нито лекар, нито Падиля! Само повтаря: „Искам да видя Диана, викни я, кажи да дойде Диана“…! Отначало си мислех, че мога да се справя сама, само че е вече единайсет и продължава все същото! Извинявай, че те обезпокоих…
— Добре си направила, мила. — Бях уверена, че Марио Валие нямаше да е на моето мнение. Бях излязла набързо от тях и го оставих напрегнат и притеснен.
Нели разтвори порталната врата в дъното на хола. Клаудия стоеше права в другия край на стаята, полуосветена от отблясъците на уличните лампи, които проникваха през отворения прозорец. Бе със същата рокля и изглеждаше толкова мъничка и слаба, че почти не се забелязваше сред мебелите вътре. Извъртя лицето си към мен, побеляло като на мъртвец.
— Аз… си спомних, Жирафке… — каза, щом ме видя. — Разни работи.
— Успокой се, Сесе, тук съм… — Погледнах към Нели, тя отстъпи. — Мога ли да запаля лампите, Сесе?
Клаудия не обърна внимание на въпроса ми.
— Видях доктор Дженс… Видях го в килията, където бях затворена. Гледах нагоре. Не беше лесно да се гледа нагоре: всичко ме болеше, даже и очите… Някога болели ли са те очите…? И не бях в състояние да говоря, нито да мърдам, но можех да гледам и го виждах. На Ренар… никога не успях да му видя лицето. Носеше маска…
— Сесе, слушай…
— Не можех нито да мърдам, нито да говоря. Ренар не разрешаваше. Нямаше нужда да ме връзва. Беше много убедителен. — Засмя се с дрезгав глас. — Знаеш ли какво направи един път? Поля ме с бензин и ме накара да държа запалена клечка кибрит със зъбите си, докато… Такива работи… Не ме биеше… И най-интересното, както щеше да каже Дженс, най-интересното… Знаеш ли кое беше? Че исках да я изпусна тая клечка. Исках да изгоря, като едно лайно, там, насред полето. — Направи гримаса и потрепери. Сега, като стоях близо до нея, забелязах капчиците пот върху лицето й. — Да умра хиляди пъти… Не, много повече. Ти колко пъти си пожелавала да умреш?
— Вече всичко мина, Сесе… — Полека пристъпих съвсем близо и протегнах ръце.
— Но не изпусках клечката. Предпочетох да живея като лайно. Доктор Дженс ми направи голям подарък… Струва му много усилия, но го постигна. Най-накрая успях да повърна всичко. Тогава разбрах. За какво става дума, искам да кажа. Повърнах го. Ти не си, Жирафке. Имаш нужда от Ренар, да те накара да повърнеш… Аз обаче знам какво сме. Присвиване на мразен стомах, даже не и жлъч. Бълвоч. Това сме. Ченгета под прикритие.